И Предан Пророка се извърна от мен, затворил очи. Наведе глава към пристъпващото към него животно. Никакъв звук нямаше, дъх дори не се чуваше в пещерата. Всички гледаха, всички чакаха. Няколко лица бяха пребледнели и изопнати. Един младеж се обърна настрани разтреперан, когато котката застана пред принца. Опря пъстрото си чело до челото на Предан, бележеше го за свой, както правят котките. Когато го потърка в неговото, зеленият й поглед забърса моя.
Убий ме сега.
Резкият контакт ум в ум бе толкова неочакван, че не можах да реагирам.
Какво ми беше казал котакът на Джина? Че всички котки могат да говорят, но че избират кога и на кого. Умът, който ме докосна, бе котешки ум, не женски. Зяпнах замръзнал малката ловна котка. Беше разтворила челюсти, но беззвучно, сякаш я пронизваше неизразима болка. После тръсна глава.
Глупав брат на куче! Губиш нашия шанс. Убий ме веднага!
Тези думи поразиха ума ми като удар.
— Не! — изкрещя Предан и едва сега осъзнах, че е останал чужд за първите й думи към мен. Присви се над мъглекотката, но тя се хвърли — от пода на рамото на Предан и към мен, без да мисли как го раздират ноктите й в този скок. Полетя към мен с извадени нокти и отворена паст. Има ли нещо толкова бяло като котешки зъби на фона на червената уста? Посегнах за ножа си, но тя беше много бърза. Скочи на гърдите ми, заби ноктите на предните си лапи и задра със задните по корема ми. Изви муцуната си настрани и успях да видя само два реда зъби, връхлитащи към лицето ми, докато падах по гръб в ъгъла на пещерата.
Всички се развикаха.
— Пеладайн! — изрева Лодвайн и чух отчаяния вик на принца: „Не, не, не!“, но бях твърде зает да опазя очите си. Биех с едната ръка срещу нея, докато другата опипваше бясно за ножа, но ноктите й се бяха забили дълбоко. Не можех да я изтръгна. Извъртях лице, докато падахме, с което неизбежно оголих гърлото си за острите й зъби. Тя се вкопчи в тази възможност съвсем буквално и докато усещах как зъбите й се забиват в мен, забавени само от мънистата на талисмана на Джина, успях да извадя ножа. Не знаех дали се боря с жената, или с котката, знаех само, че съществото е решено да ме убие. Важно беше, но не дотолкова, че да спре ръката ми. Трудно беше да забия ножа, както се беше вкопчила в гърдите ми, гръбнакът и ребрата й отклониха на два пъти острието. На третия път най-сетне успях да забия ножа дълбоко. Тя пусна гърлото ми, за да нададе смъртния си вой, но ноктите й останаха здраво забити в гърдите ми. Задните й крака бяха разкъсали ризата ми. Коремът ми беше изподран и пареше като огън. Откъснах тялото й от себе си, но когато понечих да го захвърля, Предан го грабна от мен.
— Коте, о, коте мое! — проплака и притисна безжизненото телце до гърдите си, все едно му беше дете. — Ти я уби! — извика ми обвиняващо.
— Пеладайн? — попита обезумял Лодвайн. — Пеладайн?
Навярно ако свързаното му животно не бе убито току-що, Предан щеше да намери в себе си благоразумието да се престори, че тялото му е поело ума на жената. Но не го направи и преди да съм успял да се изправя, видях ботуша на Лодвайн да лети към главата ми. Превъртях се настрани и скочих на крака в изпълнение, достойно за Шута на млади години. Ножът ми все още беше в котешкото тяло, но мечът ми висеше на колана. Измъкнах го и връхлетях срещу Лодвайн.
— Бягай! — ревнах на принца. — Махай се. Тя откупи свободата ти с живота си! Не похабявай това!
Лодвайн беше по-едър от мен, а мечът, който вече вадеше, щеше да му даде предимство в обсега. Стиснах дръжката на моя с две ръце и посякох ръката му, преди да го е измъкнал. Той изкрещя и падна, стискаше отсечената си ръка като чаша, вдигната за наздравица. Това задържа тълпата за миг, колкото да скоча напред и да заслоня Предан в нишата зад себе си. Не беше избягал, а вече бе твърде късно. Може би винаги е било твърде късно. Беше на колене, прегърнал котката. Размахах меча срещу тълпата и му изревах:
— Ставай! Взимай ножа!
Усетих, че се изправя зад мен. Дали измъкваше ножа от тялото на котката? За миг се зачудих дали няма да го забие в гърба ми. После вълната от хора се понесе към нас, някои отпред тласкани само от напора на онези зад тях. Двама награбиха Лодвайн и го извлякоха извън обсега ми. Някой скочи покрай тях срещу мен. Пространството бе твърде малко за нещо друго, освен грубо клане. Първото ми посичане разпра корема му и разцепи лицето на друг в края на замаха. Това забави устрема им, но после те се струпаха и тръгнаха срещу мен. Бяха затруднени от собствения си брой обаче. Все пак бях принуден да отстъпя. Усетих как принцът пристъпи встрани и изведнъж гърбовете ни се опряха в стената. Той скочи покрай мен, за да намушка един, който тъкмо бе успял да влезе под гарда ми, след това се завъртя надясно, за да се защити. Изкрещя като дива котка и заби ножа. Мъжът му отвърна с болезнен вик.