Недалече от нас, в средата на заслона, Диъркин беше събрал съвет. Лоръл седеше между него и лорд Златен. Знахарката също беше там, имаше и още други двама старци. Гледах ги изпод миглите си. Другите от Старата кръв бяха заети с обичайните за един лагер вечерни шетни. Неколцина се бяха изтегнали на походните си одеяла зад Диъркин. Изглеждаха доволни, че са оставили на младежа да говори вместо тях, но имах чувството, че всъщност те държат истинската власт в групата. Един пушеше дълга лула. Друг, брадат тип, грижливо точеше ловния си нож. Лекото стържене на метала в бруса бе като монотонен фон на разговора. Въпреки цялата небрежност в позите им усещах колко напрегнато следят как върви разговорът. Диъркин можеше да говори от тяхно име, но усещах, че се вслушват внимателно, за да се уверят, че думите му са точно това, което те искат да се каже.
Не на Том Беджърлок се обясняваха тези конници от Старата кръв, а на лорд Златен. Какво бе за тях Том Беджърлок, освен предател на своите, лакей на Короната? Та той бе много по-лош от Лоръл, защото всички знаеха, че макар да е родена в семейство от Старата кръв, дарбата й е мъртва. От нея се очакваше да си проправи път в света, както може, завинаги полумъртва за целия живот, който цъфти и гъмжи, и пламти наоколо й. Нищо срамно нямаше в това, че е станала Ловкиня на кралицата. Долавях дори някаква странна гордост у хората на Старата кръв, че толкова недъгав човек от техния корен се е издигнал толкова високо. Аз обаче сам бях избрал измяната и всички Осезаващи ме заобикаляха отдалече. Един донесе месо на шишове и го постави над огъня. Миризмата бе смътно възбуждаща.
Храна? — попитах Нощни очи.
Твърде уморен съм за ядене — отвърна той. Но за мен се добави и неохотата да се моля за храна на хора, които ни отхвърляха. Затова просто лежахме забравени в тъмнината. Не се чувствах уязвен, че Шутът бе казал толкова малко за мен. Лорд Златен не можеше да е по-загрижен за раните на един слуга, отколкото Том Беджърлок за синините на господаря си. Все още трябваше да играем ролите си. Така че се престорих на заспал, но изпод клепачите си ги наблюдавах и слушах разговора им.
Отначало разговорът беше общ и събирах фактите на късчета и с догадки. Диъркин разправяше на Лоръл нещо за техен чичо. Беше стара новина, за синове, вече пораснали и оженени. Тъй. Отчуждени братовчеди, разделени от години. Звучеше логично. Тя беше признала, че има близки в този район, и доколкото ми беше казала, бяха Осезаващи. Останалото излезе в обяснение към лорд Златен. Диъркин и Арно бяха яздили с Петнистите на Лодвайн само това лято, отишли при тях, защото не можели повече да понасят отношението към хората на Старата кръв. Когато сестрата на Лодвайн умряла, той станал водач. Нямал какво да губи, освен себе си, а промяната, казвал, искала жертви. Време било Старата кръв да получи мира, който й се полагал по право. Накарал ги да се почувстват силни и дръзки, тези синове и дъщери на Старата кръв, да се изправят гордо и сами да вземат онова, към което родителите им се бояли да посегнат. Те щели да променят света. Време било отново да заживеят като обединен народ в поселенията на Старата кръв, време било да оставят децата си открито да признават своята магия. Време било за промяна.
— Толкова логично звучеше. И толкова благородно. Да, щеше да се наложи да прибягваме до крайни мерки, но целта, към която се стремяхме, не бе нищо повече от онова, на което имахме право. Мир и приемане. Това беше всичко. Толкова много ли е да го иска човек?
— Целта изглежда добра — промърмори лорд Златен. — Макар че средствата изглеждат… — Остави ги да довършат мисълта му сами. Отвратителни. Жестоки. Неморални. Самата липса на описание навяваше към размисъл за пълната им низост.
Последва кратко мълчание.
— Не знаех, че Пеладайн е в котката — каза Диъркин, сякаш се оправдаваше. Скептично мълчание последва думите му и той погледна стареите почти ядосано. — Знам, казвате, че е трябвало да мога да го усетя, но не можах. Може би не съм научен толкова добре, колкото е трябвало. Или навярно тя е била наистина веща в криенето. Но се заклевам, че не го знаех. С Арно занесохме котката на Бресинга. Те знаеха, че е дар на Старата кръв, предназначен за принц Предан, за да го склони към нашата кауза. Но се заклевам, че знаехме само това. Или поне аз. Иначе нямаше да го направя.
Старата знахарка поклати глава и каза:
— Много хора виждат злото чак след като е станало. Едно нещо ме озадачава обаче. Знаеш, че един мъглекот трябва да се вземе млад и че ловува само за онзи, който го е взел. Не се ли учуди?