Диъркин се изчерви, но настоя:
— Не знаех, че Пеладайн е в котката. Да, знаех, че е била свързана с мъглекота. Но Пеладайн беше мъртва. Мислех, че котката е сама, и отдавах странното й държане на скръбта й. Какво друго можехме да направим с котката? Не можехме да я оставим да се оправя сама — тя никога не беше живяла на свобода. Така че я отнесохме на Бресинга, като дар за принца. Мислех си, че е възможно… — леко трепване в гласа му го издаде — тя да иска да се свърже отново. Имаше това право, ако така избере. Но когато принцът дойде при нас, мислех, че е каквото казва Лодвайн. Че е дошъл по своя воля, за да научи порядките ни. Мислите ли, че иначе щях да помагам, мислите ли, че Арно щеше да пожертва живота си заради такава цел?
Според мен някои се усъмниха в разказа му, също като мен. Но не беше време за обвинения. Той продължи историята си.
— С Арно яздехме с Лодвайн и Петнистите като ескорт за принца. Смятахме да го отведем до Сефърсуд, за да живее сред Петнистите и да научи порядките ни. Така ни каза Лодвайн. Когато Арно падна в Холърби, при „Петнистия принц“, трябваше да побегнем. Не исках да го оставя, но така се бяхме заклели като Петнисти: че всеки от нас ще пожертва живота си за другите, ако потрябва. Сърцето ми беше изпълнено с гняв, когато направихме първата засада за ония страхливци. Не съжалявам за нито един от тях. Арно ми беше брат! После продължихме и когато стигнахме на друго удобно място, Лодвайн пак ме остави да пазя пътеката. „Спри ги — каза ми. — Дори ако това струва живота ти“. И аз се съгласих.
Спря и се обърна към Лоръл.
— Кълна се, че не те познах, братовчедке. Не те познах дори когато стрелата ми се заби в теб. Мислех само как да убия всички, които убиха Арно. Чак когато Беджърлок ме смъкна от дървото и те погледнах, разбрах какво съм направил. Пролял бях още от кръвта на семейството ми. — Преглътна и замълча.
— Прощавам ти. — Гласът на Лоръл бе тих, но ясен. Тя огледа бавно хората от Старата кръв. — Нека всички тук бъдат свидетели на това. Диъркин ме нарани неволно и аз му прощавам. Няма дълг на мъст или възмездие между нас. Тогава изобщо не знаех тия неща. Просто реших, че понеже съм лишена от магията ви, сте ме белязали за подходяща жертва. — От гърлото й се изтръгна смях. — Чак когато Беджърлок освирепя, разбрах, че… че това не е важно. — Засраменият Диъркин все пак се насили да издържи искрения й поглед. — Ти си мой братовчед и моя кръв — заяви тя тихо. — Общото между нас далеч надделява над разликите. Уплаших се, че той ще те убие в усилието си да те накара да проговориш. А знаех, че въпреки стореното от теб, въпреки верността ми към кралицата дори, не мога да позволя това. Затова през нощта, докато лорд Златен и слугата му спяха, станах и измъкнах братовчед си. — Погледът й се премести на лорд Златен. — Вие казахте, че трябва да ви се доверя, когато ме изключвате от тайните си с Беджърлок. Реших, че имам правото да поискам същото от вас. Затова направих онова, което смятах, че е най-доброто, за да спася моя принц.
Лорд Златен кимна мълчаливо.
Диъркин потърка челото си. Заговори, все едно изобщо не беше чул думите й към лорд Златен.
— Грешиш, Лоръл. Длъжник съм ти и никога няма да го забравя. Докато бяхме малки, не бяхме добри с тебе, когато ни идваше на гости. Винаги те изключвахме от игрите си. Дори брат ти те наричаше сляпа къртица. И те прострелях. Нямах никакво право да очаквам каквато и да е помощ от теб. Но ти дойде при мен. И ми спаси живота.
Гласът на Лоръл беше твърд.
— Арно. Направих го заради Арно. Той беше също толкова сляп и глух като мен за тази „семейна“ магия, от която бяхме изключени. Само той си играеше с мен, когато ви идвах на гости. Но той ви обичаше… и накрая реши, че сте достойни да пожертва живота си за вас. — Поклати глава. — Не можех да позволя смъртта му да е за нищо.
И беше измъкнала Диъркин от пещерата онази нощ. Беше го убедила, че отвличането на принц Предан може да донесе на Старата кръв само сурови преследвания, и беше настояла той да намери старейшини, достатъчно властни, за да накарат Лодвайн да им го предаде. Напомнила му, че кралица Кетрикен вече се е изказала публично против онези, които линчуват Осезаващи. Нима искал да обърне против тях тъкмо тази кралица, която първа от поколения била приела тяхната страна? Беше убедила Диъркин, че както Петнистите са отвлекли принца, така Старата кръв трябва да го върне. Че това е единственото правилно нещо, което могат да направят.
Лоръл се обърна към лорд Златен. Гласът й бе умолителен.
— Върнахме се с помощ толкова бързо, колкото можахме. Не е по вина на Старата кръв, че трябва да живеят разпръснати и в мълчание. Яздехме от ферма на ферма и събирахме хора с влияние, готови да вразумят Лодвайн. Беше трудно, защото това не е обичайно за Старата кръв. При нас всеки трябва да владее себе си, всеки дом трябва да държи на своята цялост. Малцина искаха да се изправят пред Лодвайн и да настоят да направи това, което е редно. — Погледът й отново бавно обходи другите около огъня. — На тези, които дойдоха, моята огромна признателност. И ако ми позволите, иска ми се да предам имената ви на кралицата, за да знае пред кого има дълг.