Петнистите бяха оставили ненужните им коне. Хората от Старата кръв пък оставиха един от тях за принца. Беше дребен, с дух, убит точно колкото цвета на козината му. Подхождаше идеално за принц Предан, също като непрестанно ръмящият дъжд. Преди обяд яхнахме конете и се отправихме към Бъкип.
Яздех Моя черна редом до принца. Тя почти се беше възстановила от куцането. Лоръл и лорд Златен яздеха пред нас. Говореха си, но не можех да следя разговора им, въпреки че не говореха тихо. По-скоро се дължеше на мъртвилото, настъпило в моя свят. Чувствах се изтръпнал и замаян, полусляп. Знаех, че съм жив, защото раните ме боляха и дъждът беше студен. Но всичко друго от света, всяко сетиво и усещане бяха приглушени. Вече не крачех безстрашно в тъмното; вятърът вече не ми нашепваше за заек на склона или за сърна, прекосила пътя наскоро. Храната бе изгубила целия си вкус.
Принцът не беше много по-добре. Справяше се със скръбта си досущ като мен, навъсен и смълчан. Между двама ни, изглежда, се бе издигнала неизказана стена на вина. Но за него моят вълк все още беше жив — или поне смъртта му беше по-милостива. А аз бях убил неговата котка пред очите му. Някак си още по-лошо ставаше от това, че все още ни свързваше нишка на Умението. Не можех да го погледна, без да усетя колко окаяно се чувства. Подозирам, че и той усещаше неизреченото ми обвинение към него. Знаех, че не е справедливо, но болката ми беше твърде силна, за да съм справедлив. Ако принцът беше държал на името си и на дълга си, ако си беше останал в Бъкип, мислех си, котката му щеше да е жива, и моят вълк също. Така и не изрекох на глас тези думи. Не беше нужно.
Излязохме на пътя и поехме на север. Никой от нас не изпитваше желание да посетим отново Холърби и хана „Петнистият принц“. И въпреки уверенията на Диъркин, че лейди Бресинга и семейството им нямат никакво участие в заговора на Петнистите срещу принца, заобиколихме земите и замъка им отдалече. Дъждът се лееше като из ведро. Хората на Старата кръв ни бяха дали провизии, но не много. В първото селце прекарахме нощта в един окаян хан и лорд Златен плати щедро за пратеник, който да отнесе свитък по най-бързия възможен начин до „негов братовчед“ в град Бъкип. После хванахме по обиколни пътища към следващото селище, което предлагаше сал през река Бък. Това отклонение ни отне още два дни. Лагерувахме под дъжда, ядяхме оскъдните си припаси и спяхме на студено и мокри. Знаех, че Шутът с безпокойство отброява стапящите се дни преди новолунието и годежната церемония на принца. Въпреки това продължавахме бавно и подозирах, че лорд Златен печели време, та пратеникът му да стигне до Бъкип и да предупреди кралицата за обстоятелствата около завръщането ни. Можеше също така да е, защото се опитваше да спечели малко време за принца и мен да се справим с унинието си, преди да се върнем сред шумотевицата и светската суета на замък Бъкип.
Ако човек не умре от някоя рана, все се изцерява по някакъв начин. Същото е и със загубите. От рязката болка на непосредствената скръб двамата с принца преминахме в сивотата на скована обърканост и очакване. Скръбта според мен винаги е време на очакване не болката да отмине, а да свикнеш с нея.
С нищо не помагаше на настроението ми това, че лорд Златен и Лоръл не намираха пътуването за толкова уморително и самотно, колкото беше за принца и мен. Яздеха пред нас стреме до стреме и макар да не се смееха на глас и да не пееха бодряшки песни, си говореха почти непрекъснато и като че ли изпитваха удоволствие от компанията си. Казвах си, че не ми трябва бавачка и че има великолепни основания двамата с Шута да не издаваме дълбочината на приятелството си нито пред Лоръл, нито пред Предан. Но ме болеше от загубата и самотата, а примирението бе най-безболезненото чувство, което можех да изпитвам.
Три дни преди новолуние стигнахме до Нюфорд. Имаше голям док и добра флота баржи, привързани за кейовете. Градчето беше ново, прясно като коричка на рана върху земята с грубите си дървени къщи и складове. Не спряхме, а отидохме направо на пристана и зачакахме под дъжда вечерният сал да се приготви за преминаване.
Принцът държеше юздите на невзрачния си кон, мълчаливо зареял поглед над водата. Реката беше набъбнала от последните дъждове и мътна от гъстите наноси, но не можех да намеря достатъчно любов към живота, та смъртта да ме плаши. Мудното поклащане на сала, докато салджиите се бореха с течението, като че ли беше само поредното протакане. Протакане ли? — зачудих се със сарказъм. А към какво бързах толкова? Към дом и огнище? Жена и деца? Все още си имах Хеп, напомних си, но бързо осъзнах, че и това нямам. Хеп беше млад мъж, тръгнал сам да си проправи път в живота. Да се вкопча тепърва в него и да го превърна в смисъл на живота си щеше да е паразитно смучене на кръв. Тъй че кой бях аз, сам на този свят и лишен от всичко и всички? Труден въпрос.