— И аз бих предпочел да не те карам да отидеш. Но не мога. Колкото и да съм мръсен, все ще се намерят хора, които ще познаят лорд Златен и ще забележат интереса му към менестрела. Достатъчно скандал си спечелих към името с това пътуване. Забрави ли действията ни в Гейлкип? Всичко това ще трябва да го обяснявам, като се върна в Бъкип. Предан също не може, а доколкото знам, Лоръл е в неведение за връзката. Славея може и да я познае, но ще погледне подозрително на писмо, предадено от нея. Тъй че се налага, боя се.
И аз се боях от същото, но повече се боях от предателя в мен, който всъщност искаше да слезе долу и да се види с менестрела. У всеки мъж има една част, която е готова на всичко, за да премахне самотата. Не е непременно най-страхливата част от мъжката душа, но съм виждал много мъже да правят срамни неща, за да й угодят. Нещо по-лошо, чудех се дали Шутът нарочно не ме праща при Славея. Веднъж вече, когато самотата заплашваше да погълне сърцето ми, й беше казал къде да ме намери. Утешението, което получих в прегръдките й, беше лъжливо. Бях се заклел, че няма да го правя повече.
Но взех тънко навитото писмо от ръката му и го пъхнах в опърпания си ръкав с непринудеността, усвоена от дълги години хитруване. Перата от брега на съкровищата все още си бяха там, стегнати здраво за ръката ми. Тази тайна поне все още си оставаше моя и само в краен случай щях да я споделя с него.
— Виждам, че не те свърта на място въпреки дългия ден — каза той високо. — Върви, Том. Двамата с принца все ще можем да се опазим сами една вечер, а и ти си заслужи малко песни и някоя и друга бира. Иди, видях как погледна с копнеж натам. Нямаме нищо против.
Зачудих се кого ли си мисли, че заблуждава. Принцът знаеше, че точно в този момент сърцето ми не го влече нищо, освен скръбта. В лагера на Петнистите беше видял как лорд Златен отстъпи пред заповедта ми и тръгна с вълка. Все пак благодарих високо на господаря си за разрешението му и излязох от стаята. Бавно заслизах по стълбите. Може би беше игра, която си играехме един на друг. Лоръл се качваше нагоре. Изгледа ме с любопитство. Опитах се да измисля какво да й кажа, но не ми хрумна нищо. Подминах я мълчаливо, не с пренебрежение, но и не се тревожех, че може да се обиди. Чух я как спря на стъпалата зад мен, все едно иска да ме заговори, но продължих надолу.
Гостилницата беше претъпкана. Някои сигурно бяха дошли за музиката и песните, защото Славея бе много прочута, но повечето приличаха на хора, спасили се в хана от пороя вън. Успях да си взема храна и халба бира с уверението, че господарят ми ще плати на заранта. После отидох до камината и седнах на една маса в ъгъла точно зад лакътя на Славея. Знаех, че тя не е тук по съвпадение. Беше наблюдавала връщането ни и най-вероятно разполагаше с птица, за да извести за нас в Бъкип. Тъй че не се изненадах, когато тя се престори, че не ме забелязва, и продължи да свири и да пее.
След още три песни заяви, че трябвало да си почине и да си накваси гърлото. Слугата, който й донесе виното, го остави на ръба на масата ми и когато Славея седна да пие до мен, й подадох писмото на лорд Златен под плота. После си допих бирата и излязох до нужника.
Когато се върнах при хана, тя ме чакаше под капещата стреха.
— Писмото е изпратено — каза ми.
— Ще предам на господаря. — Понечих да я подмина, но тя ме хвана за ръкава. Спрях.
— Кажи ми — промълви тя.
Старата предпазливост задържа езика зад зъбите ми. Не знаех колко й е казал Сенч.
— Изпълнихме задачата си.
— Това го предположих — отвърна тя язвително. После въздъхна. — И съм достатъчно разумна, за да не те питам каква е била задачата на лорд Златен. Но ми кажи за теб. Изглеждаш ужасно… косата ти е отрязана, дрехите ти са на дрипи. Какво е станало?
От всичко, което бях преживял, само едно събитие си беше лично мое, за да мога да реша да го споделя ли, или не. Така че казах:
— Нощни очи умря.
Поройният дъжд запълни мълчанието й. После тя въздъхна дълбоко и ме прегърна.
— О, Фиц — промълви. Опря глава на издрасканите ми от котешките нокти гърди. Можех да видя светлото в тъмната й коса и да помириша виното, което бе изпила. Дланите й галеха гърба ми нежно, утешително. — Отново сам. Не е честно. Наистина не е. Твоята песен е най-тъжната от всички, които знам. — Вятърът навяваше дъждовни пръски към нас. Тя мълчеше. Прегърнах я. Също като някога, беше неизбежно. Тя заговори в гърдите ми. — Имам си стая. Гледа към реката. Ела при мен. Позволи ми да облекча болката ти.
— Аз… благодаря ти. — Това няма да оправи нещата, исках да й кажа. Ако изобщо ме беше познавала, щеше да го знае. Но думите нямаше да я накарат да го разбере, ако не можеше да го почувства сама. Изведнъж одобрих мълчанието и отчуждеността на Шута. Той беше разбрал. Ничия друга близост не можеше да запълни липсата на вълка в сърцето ми.