Балсамът по раните ми се стапяше във водата и изпълни въздуха с ароматно ухание. Кантарион. Смирна. Затворих очи и се натопих целият. Извадих си главата и се възползвах от купичката сапун, оставена за принца. Разтърках я по това, което бе останало от косата ми, и загледах как кафявата пяна капе във водата. Потопих се отново да я изплакна.
— Не трябваше да ми благодариш, да ме изчакваш и да се колебаеш пред мен. Зная кой си. Твоята кръв е същата като моята.
Бях благодарен за паравана. Поплясках във водата, докато се опитвах да мисля, надявах се да повярва, че не съм го чул.
— Сенч често ми разказваше разни истории. Когато започна да ме учи. Истории за друго момче, което бил учил, колко било упорито и също така умно. „Когато първото ми момче беше на твоята възраст“, казваше, а после разказваше някоя история, как си погаждал номера на перачките или си скрил ножиците на шивачката, за да я притесниш. Имал си невестулка за любимо животно, нали?
Слинк беше невестулката на Сенч. Бях откраднал ножиците на госпожа Чевръстка по негова заповед — част от обучението ми за убиец в кражби и взлом. Ох, Сенч и това ли му беше казал. Устата ми беше пресъхнала. Плясках шумно и чаках.
— Ти си негов син, нали? Син на Сенч и следователно мой роднина. Незаконен, но роднина все пак. И мисля, че знам и коя е била майка ти. За тази дама все още се говори, макар че никой като че ли не знае много за нея. Лейди Дайми.
Изсмях се на глас и бързо го прикрих с покашляне. Син на Сенч от лейди Дайми. Подходящо потекло за мен, няма що. Лейди Дайми, онази пакостлива стара харпия, беше измислица на Сенч, хитро прикритие, когато пожелаеше да пътува инкогнито. Покашлях се, почти възвърнал самоувереността си.
— Не, принце. Боя се, че тук сте в голяма грешка.
Той замълча, докато привърша с къпането. Излязох от ваната, избърсах се и излязох иззад паравана. На постелката ми имаше нощна риза. Както обикновено, Шутът бе помислил за всичко. Докато я навличах през рошавата си глава, принцът подхвърли:
— Имаш много белези. Как си ги получил?
— Задавате невъзпитани въпроси, принце.
— Дори говориш като Сенч.
По-невежливо, по-невярно нещо никой не ми беше казвал досега, сигурен бях. Контрирах с:
— А вие откога станахте толкова приказлив?
— Откакто около нас няма никой, който да ни шпионира. Знаеш, че лорд Златен и Лоръл са шпиони, нали? Той за Сенч, а тя за майка ми?
Умен беше. И се беше научил да е предпазлив, нали трябваше да оцелее в двора. Обърнах се и го погледнах в очите.
— Какво ви кара да вярвате, че и аз не съм шпионин?
Той се усмихна скептично.
— Прекалено си груб. Не те интересува дали те харесвам. Не се опитваш да спечелиш доверието или благоразположението ми. Неуважителен си. Никога не ме ласкаеш. — Сплете пръстите си и пъхна ръце под главата си. Погледна ме със странна усмивка. — И не изглеждаш притеснен, че ще заповядам да те обесят заради безцеремонното ти държане към мен на онзи остров. Само близък роднина може да се държи толкова лошо с някого и да не очаква лоши последствия. — Извърна глава към мен и видях в очите му онова, от което се боях най-много. Зад думите му се таеше остра нужда. От очите му кървеше непоносима самота. Преди години, когато Бърич насила ме бе разделил с първото животно, с което бях създал връзка, се бях привързал към него. Страхувал се бях от Старшия коняр и го мразех, но още повече имах нужда от него. Изпитвал бях необходимостта да съм свързан с някой, който ще е постоянен и достъпен. Чувал бях, че всички млади изпитват такава нужда. Мисля, че моята стигаше по-дълбоко от простичката детска потребност от опора. След като бях опознал пълната връзка на Осезанието, не можех да се примиря повече с изолацията на ума си. Казах си обаче, че обратът в отношението на Предан към мен навярно има общо повече с талисмана на Джина, отколкото с искрено уважение към мен. И изведнъж осъзнах, че талисманът още си е на възглавницата ми.
— Отчитам се на Сенч. — Казах го бързо, без увъртания. Нямаше да общувам с него в лъжа и заблуда. Нямаше да допусна да се привърже към мен, като повярва, че съм някой, който не съм.
— Разбира се. Нали той те е повикал. За мен. Ти трябва да си този, за когото той каза, че се опитвал да го доведе за мен. Онзи, който би могъл да ме учи на Умението по-добре от него.
Сенч наистина беше станал бъбрив на стари години.
Предан се надигна в леглото и взе да изброява на пръсти основанията си. Гледах го критично. Загубата и скръбта все още затъмняваха погледа му и страните му бяха хлътнали, но някъде от предния ден бе осъзнал, че ще живее.
— Първо, имаш чертите на Пророците. Очите ти, челюстта… носът не, не знам откъде си го получил това, но не е семейно… Второ… Умението е магия на Пророците. Усетих, че я използваш, поне два пъти. — Трети пръст. — Наричаш Сенч „Сенч“, а не „лорд Сенч“ или „съветник Сенч“. А веднъж те чух да говориш за майка ми като за Кетрикен. Не „Нейно величество“, не дори „кралица Кетрикен“, а Кетрикен. Все едно сте отраснали заедно.