Отчасти си беше точно така. Колкото до носа, какво пък — той също ми беше дошъл от Пророците. Постоянният ми спомен от Славен за дните, прекарани в тъмницата му.
Отидох до масата и духнах всички свещи освен една. Видях как очите на Предан ме проследиха, докато сядам на постелята си. Беше ниска и твърда, поставена до вратата, за да мога да пазя добрите си господари. Легнах.
— Е? — попита той.
— Трябва да поспя. — Сложих край на разговора.
Той изсумтя презрително.
— Един истински слуга щеше да ме помоли за разрешение да угаси свещите. И чак тогава да си легне да спи. Лека нощ, Том Беджърлок Пророка.
— Лек сън, премилостиви принце.
Той изсумтя отново. След това настъпи тишина, чуваше се само трополенето на дъжда по покрива и плясъкът на капките в калта на двора. Тишина, освен тихото пращене на огъня и далечната музика от гостилницата долу. Тишина, освен колебливите стъпки, подминали стаята ни по коридора. Но най-вече — съкрушителната тишина в сърцето ми, където тъй дълго съзнанието на Нощни очи бе като постоянен маяк в мрака, топлина в моята зима, пътеводна звезда в моята нощ. Сънищата ми вече бяха объркани, нелогични човешки неща, изтляващи миг след събуждането. Топли сълзи потекоха под затворените ми клепачи. Отворих уста и въздъхнах тихо през свитото си гърло.
Чух как принцът помръдна в леглото си, после — отново. Много тихо стана от постелята си и отиде до прозореца. Постоя там, загледан в дъжда навън.
— Отива ли си това? — Зададе въпроса с много тих глас, но разбрах, че е за мен.
Вдишах дълбоко и се постарах да придам твърдост на гласа си.
— Не.
— Никога?
— Може да има друго някой ден. Но никога не забравяш първото.
Той не помръдна от прозореца.
— Колко обвързвания с животни си имал?
Не исках да му казвам. Но казах:
— Три.
Той обърна гръб на нощта и ме погледна в тъмното.
— Ще има ли друго за теб?
— Съмнявам се.
Той се върна при леглото си. Чух го как ляга и се завива. Мислех, че ще заспи, но той заговори отново:
— Ще ме учиш ли и на Осезанието?
„Някой наистина трябва да те научи на нещо. Да не се доверяваш толкова бързо, ако не друго“.
— Да съм казал, че изобщо ще те уча на нещо?
Той помълча. После каза почти сърдито:
— Ами все пак някой трябва да ме научи на нещо.
Последва дълго мълчание. Надявах се, че вече е заспал. Странният начин, по който думите му повториха мисълта ми, ме обезпокои. Дъждът плющеше по прозореца. Затворих очи и се съсредоточих. Съвсем предпазливо, все едно държах счупена чаша, се пресегнах към него.
Лежеше, неподвижен и настръхнал като присвита котка. Усетих, че ме очаква и наблюдава, но останах невидим при границите на ума му. Грубото му сетиво за Умението бе недодялан, ненаточен инструмент. Отдръпнах се леко и го огледах от всички ъгли, все едно беше необяздено жребче, чиято воля се каня да прекърша. Предпазливостта му беше смесица от страх и агресия. Беше повече оръжие, отколкото щит, и той боравеше с него неопитно. Умението му също не беше чисто. Трудно е да се опише, но Умението му беше като бяла светлина на фар, прошарена със зеленикав мрак. Обикновено той съсредоточаваше усета си — Осезание за мен. Осезанието не достига от един човешки ум до друг човешки ум, но чрез него можеш да усетиш животното, което обитава човешкия ум. Така беше и с Предан. Лишено от котката за фокус, неговото Осезание беше разпростряла се нашироко мрежа, търсеща родство. Като моето, осъзнах внезапно.
Отдръпнах се от това и се намерих отново в собствената си плът. Вдигнах стените си срещу неопитното опипване на неговото Умение. Но имаше две неща, които не можех да отрека. Нишката на Умение, която ме свързваше с Предан, ставаше все по-силна всеки път, когато посягах рисковано покрай нея. А нямах представа как да я прекъсна, още по-малко как да премахна заповедта-Умение от ума му.
Третото, което осъзнах, бе толкова горчиво, колкото първите две — обезпокоителни. Търсех. Нямах никакво желание да създам връзка с друго животно. Но без Нощни очи, който да го удържа, Осезанието ми се беше разпростряло като търсещи корени. Като вода, преливаща над ръба на съд и търсеща място, където да потече, Осезанието вървеше пред мен — мълчаливо, но търсещо. Бях видял нужда в очите на принца, отчаян копнеж за връзка и притежаване. И аз ли излъчвах същата тази лишеност? Затворих сърцето си и си наложих покой. Времето щеше да изцери скръбта ми. Повтарях си тази лъжа, докато сънят не ме завладя.