Събудих се от светлината, изсипала се през прозореца. Отворих очи, но останах да лежа неподвижно. Бледата светлина, изпълнила стаята след мрака на бурята, сякаш се процеждаше през вода. Изпитвах странна пустота, като дълго боледувал човек, който започва да се оправя. Посегнах да уловя края на бягащия сън, но се вкопчих само в отлитащо ярко утро, с морето пред мен и вятъра в лицето ми. Сънят си беше отишъл и не изпитвах желание да стана и да се изправя пред новия ден. Чувствах се все едно съм в безопасен пашкул и че ако остана неподвижен, мога да се задържа в този миг на покой. Лежах на една страна, с ръка под дебелата възглавница. След малко усетих перата под дланта си.
Вдигнах глава, за да ги погледна, и стаята изведнъж се люшна около мен, все едно бях пиян. Реалностите на предстоящия ден — дългата езда до Бъкип, срещите със Сенч и Кетрикен, които щяха да последват, подновяването на моя живот като Том Беджърлок — се срутиха отгоре ми. Бавно се надигнах.
Принцът спеше. Обърнах се и видях, че Шутът ме гледа сънено. Беше се надигнал на лакът, подпрял брадичка с юмрук. Изглеждаше уморен, но и неописуемо доволен от нещо. С това задоволство изглеждаше някак по-млад.
— Не очаквах да те видя в леглото ти тази сутрин — казах. — Как влезе? Снощи заключих вратата.
— Нима? Интересно. Но едва ли може да си по-изненадан, че ме виждаш в леглото ми, от мен, че те виждам в твоето.
Пропуснах тази острота покрай ушите си. Почесах се по бузата.
— Май трябва да се обръсна — измърморих. Идеята ме ужасяваше. Лицето ми не бе виждало бръснач, откакто бяхме напуснали Гейлкип.
— Да, наистина трябва. Трябва да изглеждаме колкото се може по-представително, когато се върнем в Бъкип.
Помислих си за раздраната ми от котката риза, но кимнах. Сетих се за перата.
— Имам нещо, което искам да ти покажа — започнах и бръкнах под възглавницата, но точно в този момент принцът вдиша дълбоко и отвори очи.
— Добро утро, ваше височество — каза лорд Златен.
— Добро утро — отвърна Предан уморено. — И на двама ви.
И така започна денят. Ядохме в стаята. Донесоха изпраните ни дрехи. Лорд Златен почти възвърна предишния си блясък, а принцът изглеждаше спретнато, макар и не чак царствено. Както бях подозирал, прането не беше направило облеклото ми много по-представително. Помолих слугата за игла и конец — исках да си пришия таен джоб, когато остана сам.
Бях единственият, на когото му трябваше бръснене. Лорд Златен нареди да донесат гореща вода, бръснач и огледало, седна до прозореца и се загледа навън, докато действах. Забелязах колко внимателно ме наблюдава принцът. Известно време се стараех да не обръщам внимание на интереса му. Втория път, когато се порязах, потиснах ругатнята си, но все пак попитах малко ядосано:
— Какво? Никога ли не сте виждали мъж да се бръсне?
Той се изчерви.
— Не. — Извърна поглед и добави: — Малко време съм прекарвал в компанията на мъже. О, вечерял съм с благородници и съм ходил на лов със соколи с тях, взимал съм и уроци по фехтовка с момчета от добри домове. Но… — Изведнъж сякаш се смути.
Лорд Златен стана от стола си до прозореца и заяви:
— Мисля да поразгледам това градче, преди да сме си тръгнали. Ще се поразходя из него. С ваше разрешение, принце.
— Разбира се, лорд Златен. Както желаете.
Шутът излезе. Очаквах и принцът да тръгне с него. Той обаче остана с мен. Гледаше как се бръсна, а когато изплакнах последната пяна от зачервеното си лице, ме попита с напрегнато любопитство:
— Боли, нали?
— Щипе малко. Само ако бързаш, както май правя винаги, и като се порежеш, естествено. — Отрязаната ми заради траура коса стърчеше на туфи. Славея щеше да ми я подстриже гладко, помислих си, но бързо проклех тази мисъл и пригладих косата си с вода.
— Щом изсъхне, пак ще щръкне — изтъкна принцът.
— Зная, ваше височество.
— Мразиш ли ме?
Зададе въпроса толкова небрежно, че ме изкара от равновесие. Оставих кърпата и го погледнах в очите.
— Не. Не ви мразя.
— Защото щях да разбера, ако ме мразеше. Заради вълка ти и всичко.
— Нощни очи.
— Нощни очи. — Повтори името предпазливо. После извърна очи от мен. — Аз така и не научих името на моята котка. — Усетих как сълзите още миг и ще го задавят. Седнах мълчаливо и го изчаках. След малко той си пое дъх. — Аз също не те мразя.
— Хубаво е да го знам — признах и добавих: — Котката ми каза да я убия. — Въпреки че не исках, думите ми прозвучаха като оправдание.