Той отново се отърка настойчиво в крака ми. Гушни котака.
Не искам да гушкам котака.
Той се изправи на задните си крака и заби злобно нокти в клина ми. Млъкни! Гушни котака!
— Фенел, престани! Къде ти е възпитанието? — възкликна смаяно Джина. Посегна към червената напаст, но аз бързо се наведох да го сваля от крака си. Смъкнах го, но преди да съм успял да се изправя, той скочи на рамото ми — колкото и да беше голям, се оказа изключително пъргав. Тупна на рамото ми леко, все едно някой отпусна на него голямата си приятелска длан. Гушни котака. Ще ти стане по-добре.
Да го закрепя, докато се изправях, беше по-лесно, отколкото да го сваля. Джина изсумтя възмутено, но я уверих, че всичко е наред. Тя приглади възглавничката на един от люлеещите се столове пред камината. Седнах и в същия миг Фенел скочи в скута ми и се сви на топло кълбо. Скръстих ръце на гърдите си в показно пренебрежение. Той ми отвърна с тънка котешка усмивка. Бъди мил с мен. Тя ме обича най.
Погалих го и повторих:
— Хеп?
— Хеп — потвърди тя. — Който трябваше вече да си е в леглото, защото майсторът му го очаква утре преди разсъмване. А къде е той? Тича навън подир дъщерята на госпожа Еленов рог, която знае твърде много за крехките си годинки. Отвлича го, тази Сванджа, а дори майка й казва, че трябва да си е у дома, да набляга на работата и да си учи занаята.
Бърбореше със смесица от яд и веселие. Загрижеността й ме изненада. Жегна ме ревност: не беше ли Хеп моето момче, не трябваше ли аз да се притеснявам за него? Без да спира да говори, тя наля чай, настани се в стола си и се захвана с плетивото. Погледна ме и очите ни се срещнаха за първи път, откакто бях почукал. Сепна се и се взря съсредоточено в мен.
— О, Том! — възкликна съчувствено. Наведе се към мен и огледа лицето ми. — Горкичкият, какво се е случило с теб?
Празен е като кух дънер.
— Вълкът ми умря.
Изумих се, че можах да изрека истината толкова направо. Джина мълчеше, вторачена в мен. Знаех, че не би могла да го разбере. Не очаквах да го разбере. Но пък докато безпомощното й мълчание се проточваше, имах чувството, че може би разбира, защото не предложи безполезни утешения. Пусна плетивото в скута си, наведе се и отпусна длан на ръката ми.
— Ще се оправиш ли? — Не беше празен въпрос; искрено очакваше отговора ми.
— С времето — казах и за първи път си признах, че е истина. Колкото и предателска да изглеждаше тази мисъл, знаех, че с времето ще се оправя. И за първи път изпитах онова усещане, което Черния Ролф се беше опитвал да ми опише. Вълчата част от душата ми се размърда и: Да, отново ще си себе си и така би трябвало да бъде, чух почти толкова ясно, колкото ако Нощни очи наистина бе споделил мисълта с мен. Като спомен, но нещо повече, казал ми беше Ролф. Седях съвсем неподвижно и вкусвах усещането. После то отмина и потреперих.
— Пий си чая, че ще настинеш — каза Джина и се наведе да хвърли още една цепеница в огъня.
Послушах я. После оставих чашата и погледнах талисмана над лавицата на камината. Трепкащата светлина на пламъците позлатяваше и скриваше мънистата. Гостоприемство. Чаят беше топъл, сладък и успокояващ, котаракът мъркаше в скута ми и една жена ме гледаше с обич. Дали беше просто въздействието на талисмана? И да беше, все едно. Още един възел в мен се беше отпуснал. Като галиш котака, се чувстваш по-добре — заяви самодоволно Фенел.
— Сърцето на Хеп ще се разбие, като го чуе. Той знаеше, че вълкът ще тръгне след теб. Когато вълкът изчезна, се притесних, но Хеп ми каза, не бой се, отишъл е след Том. О, ужасно е, че ще му го кажеш. — Изведнъж се овладя и заяви твърдо: — Но с времето, също като теб, той ще се съвземе. О, трябваше да си е вкъщи вече — добави притеснено. — Какво ще направиш за него?
Замислих се за себе си, преди толкова години, и за Искрен, и дори за младия Предан. Замислих се за всички онези начини, по които дългът ни беше оформил, беше ни обвързал и бе укрепил сърцата ни. Вярно, момчето трябваше вече да си е у дома, да спи, за да може утре по-добре да служи на майстора си. Беше чирак и бъдещето му все още не бе уредено. Не му беше работа да се задява с момиче. Можех да дръпна здраво юздите му и да му напомня за дълга му. Щеше да ме послуша. Но Хеп не беше кралски син, не беше дори кралско копеле. Хеп можеше да е свободен. Отпуснах се в стола, залюлях се и разсеяно погалих котарака.
— Нищо — отвърнах. — Мисля да не правя нищо. Мисля да го оставя да си е момче. Мисля да го оставя да се влюби в момиче и да остава навън до късно, та да го мъчи главоболието, когато сутрин майсторът му го хока, че е закъснял. — Обърнах се и я погледнах. Светлината на огъня играеше по милото й лице. — Мисля да го оставя да си бъде момче. Поне още малко.