— Да, виждал съм ви преди — каза като че ли на себе си Дру.
Сол се почувства така, сякаш получи плесница.
— Да, вчера. В Швейцария — продължи свещеникът. — В прохода Албис.
— Да, минах оттам вчера. На път за Цюрих.
— С едно рено.
— Но как, по дяволите…?
— Зад вас караше една жена. Фолксфаген голф.
— Съпругата ми. Но как е възможно…?
— Бе така напрегната, уморена и все пак решена да не ви загуби от погледа си. Не знам защо, но когато двамата минахте покрай мен, по някакъв начин се идентифицирах с вас.
Като че ли някой отново го зашлеви. Сол едва не каза на свещеника, че преди малко го бе взел за Крис. Но вниманието му бе насочено изключително към отец Дюсо.
— Трябва да го изнесем оттук — предложи свещеникът.
— Преди да ни е изненадал някой от пазачите — съгласи се Сол и погледна към храстите. — Жена ми ще се чуди какво толкова си приказваме. По-добре да ида да й кажа да излезе от прикритието си — той се обърна назад и й махна с ръка да дойде при тях. — Не ми казахте имената си. Бих искал да ги науча, ако ми имате доверие.
Мъжът и жената се спогледаха.
— Дру.
— Арлийн.
— Аз съм Сол. Съпругата ми се казва Ерика. Сигурен съм, че ще си допаднете.
Той отново махна е ръка на Ерика да се приближи. Изчака малко и й направи знак за трети път.
Внезапно осъзна, че тя няма да се появи, че всичко се обръща с главата надолу, че светът се срива.
Сол се спусна напред да претърсва потъналия в мрак парк и бързо стигна почти до края, но не откри и следа от Ерика. Новият му познат, който бе нарекъл себе си Дру, провери другата половина, но също безрезултатно. Когато Сол видя един пазач на пост пред двореца, пред който се бе оказал, реши да не ходи по-нататък. Щом не можа да намери Ерика в парка, то къде щеше да я търси в лабиринта от сгради във Ватикана? Какво ли й се бе случило? Опита се да прехвърли през ума си всички възможности и накрая реши, че всъщност вариантите, които имаха смисъл, са само два: Нещо я е принудило да избяга или е била заловена от някого. Но от кого? От охраната? Или някой друг от Братството.
Преди да започнат търсенето се уговориха с Дру да се срещнат отново при фонтана след двадесет минути, които отдавна бяха изминали. Дано да е намерил Ерика.
Сол се втурна бързо към мястото, но там нямаше никой.
Стискаше ядосано юмруци, но почти веднага чу стъпки отдясно и видя Дру да се приближава.
— Скрихме се, за да не ни види някой — каза Дру. — Доста закъсня.
— Намерихте ли я?
— Съжалявам.
Като че ли някой прободе сърцето му с нож.
— Време е да се махаме оттук — каза Дру.
— Разбирам.
— С нас ли идваш или ще продължиш да търсиш тук?
Сол се загледа към потъналия в мрак парк. Изкушаваше се да остане, но тъжно отговори: „Не. Ако беше тук някъде, щеше да се покаже или щяхме да я открием.“ Говореше на пресекулки. „Ще продължа да я търся. На друго място. И аз не знам още къде.“
— Все още не сме решили къде да заведем свещеника.
Сол за последен път погледна парка. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да се застави да тръгне. Дори и да остане там, това няма да помогне на Ерика. А отец Дюсо би могъл да знае нещо по въпроса за изчезването й.
— Последвайте ме — опита се да се концентрира Сол.
Съзнаваше, че нямаха голям избор. Можеха да опитат да пренесат отец Дюсо в апартамента му, но това бе твърде рисковано. Някой пазач би могъл да ги види и да вдигне тревога. А ако все пак по някакъв начин се доберяха до апартамента на отеца, то какво щяха да правят по-нататък? Да го разпитват там? На сутринта неговите помощници щяха да забележат отсъствието му и изненадани, че никой не вдига телефона, да отидат да го потърсят в дома му. Не ставаше. Трябваше да пренесат отеца извън Ватикана. Но как? Нямаше начин охраната да не ги спре на входа в два през нощта. Можеха да намерят къде да се скрият и да изчакат до сутринта, а после? Да се опитат да го изведат покрай пазачите, докато онези се занимават с тълпата от туристи? Но те щяха да забележат смачканата физиономия на отеца, а и той можеше да им създаде грижи с поведението си. На практика оставаше само една възможност — да напуснат веднага Ватикана, но без да минават покрай пазачите.
Преди да влязат в парка, Сол и Ерика подробно бяха огледали наоколо. Висока каменна стена ограждаше града-държава. Отвън никой не би могъл да прескочи без чужда помощ, а ако се опиташе да използва стълба или въже, щеше да привлече вниманието на полицията.