— Галахър ми даде само два часа — осведоми ги Сол.
— Не е достатъчно — каза Дру.
— Трябва да направим така, че да бъде.
— Ами ако Галахър е оставил екип на микрофоните? — запита Арлийн. — Няма да чуват абсолютно нищо в слушалките и ще разберат, че разпитът не се води. Веднага ще заподозрат, че става нещо и ще се обадят на Галахър.
— Мисля, че в момента никой не слуша. Галахър силно се обезпокои, като разбра, че съм отвлякъл служител на Ватикана. Сигурно съжалява, че го забърках в тази каша. Ако нещо се случи и се провалим, ще изгуби работата си. Вече се тревожи, че докторът и двамата му помощници знаят твърде много. Беше ги накарал да напуснат, преди да ме извика. Предполагам, че в момента няма никой на прослушване. Записът, който се надява да получи, ще бъде предназначен само за него.
— Значи можем да разчитаме поне на тези два часа.
— Вече са по-малко — отговори Сол. — Трябва да започваме.
Дру хвана банката с натриев амитал. Арлийн прикачи системата за вената на отеца. Сол се наведе над него.
— Ние сме ваши приятели. Вие сте на безопасно място. Няма за какво да се безпокоите. Отпуснете се.
— Да се отпусна… — гласът на отеца бе съвсем немощен и хрипкав, защото гърлото му бе пресъхнало.
— Да, бъдете напълно спокоен. Кажете ни всичко, което ви питаме. Не крийте нищо. Можете да ни се доверите.
— Доверие…
Сол млъкна, като се питаше какъв да бъде първият му въпрос. В главата му се въртяха стотици, но трябваше да избере най-подходящия, а не да ги задава безразборно. Трябваше да ги подреди така, че да минава логично от въпрос на въпрос.
Дру го изпревари и започна пръв, като зададе най-директния въпрос, който го интересуваше.
— Знаете ли какво се случи с кардинал Павелич?
— Убих го… кремирах тялото му.
Силно изненадан, Дру погледна Арлийн и Сол.
— Защо?
— Научи какво бях направил.
— И какво бе то?
— Казах на евреите.
— На евреите ли? — Сол замръзна от изненада.
— Какво им казахте? — запита го Арлийн.
— За нацистите.
В стаята настъпи тишина. Сол почувства, че загадката скоро ще се разплете и ще научат нечия грижливо пазена и жестока тайна.
С помощта на отеца истината постепенно изплуваше.
След антихитлеристкото въстание от 1941 година, в резултат на което било свалено прогерманското правителство на Югославия, Хитлер решил така жестоко да накаже непокорната държава, че занапред на никоя друга нация дори и през ум да не й минава да се отделя от Третия райх. Столицата Белград била подложена на масирани бомбардировки. Германската армия нахлула в страната и сломила съпротивата на въстаниците. Югославия била разделена на части, като някои области били дадени на България, Албания, Унгария и Италия. Най-голямата по площ територия била превърната в отделна пронацистка държава, наречена Хърватско.
Като че ли настъпил апокалипсиса. Новосформираното хърватско правителство провеждало политика на расово и религиозно прочистване така брутално, че дори привикналите на жестокости есесовци били отвратени. Групи фанатизирани хървати, наречени усташи, изтребвали наред сърби, евреи, цигани. Затискали главите им под водата; други били принуждавани да коленичат с прибрани до тялото ръце и обезглавявани; пробождали гърлата им с подострени пръчки; набивали ги на кол; режели части от телата им; горели ги живи; премазвали ги с чукове; хвърляли ги от високите планински върхове върху скалите; разкъсвали ги с гранати. Онези, които не унищожавали веднага, изпращали в концлагери. Там бавно умирали от глад, дизентерия и студ. Щастливците просто били застрелвани. Счита се, че най-малко шест хиляди души са били зверски избити, а някои посочват цифрата милион и двеста и петдесет хиляди.
Отец Крунослав Павелич, който бил роден и израснал в Югославия, поддържал усташите и марионетното профашистко правителство. Вероятно един от мотивите му бил практичен — да бъде на страната на по-силния. Но по-важен бил идеологическият момент — твърдо вярвал, че служи на своя Бог. Не се интересувал от расовата дискриминация, но приветствал възможността да отстрани всякакви други религии, за да възтържествува само римокатолицизмът. Евреите и циганите били друговерци, сърбите принадлежали към източноправославната църква и също се отклонявали от правата вяра — неговата. Отец Павелич не само на думи подкрепял усташите, той бил един от ръководителите им.
Официално Църквата не била запозната с личната Свещена война, която водел Павелич. Но един по-тесен кръг от хора знаели за масовите убийства на православни християни в Хърватско, а без съмнение и за зверствата на нацистите спрямо евреите. С малки изключения Църквата не правела нищо, за да се противопостави. Смятали, че трябва да запазят неутралитет, за да не застрашат собственото си съществуване. Ако Хитлер имал дори и най-малкото съмнение, че Църквата е негов враг, щял да се разправи с нея със същата жестокост, както и с Югославия. „Моли се и търпи“ — това повтаряли божиите служители. Така все някак щели да преживеят тези трудни времена.