Часът на истината
Торонто, Канада. 6:30 сутринта.
Слънцето току-що бе изгряло. Джоузеф Бернщайн се чувстваше доста отпаднал. Помоли шофьора на таксито, с което пътуваше, да го остави на следващата пресечка. Намираха се в един от кварталите, на който предстоеше да бъде разчистен от стари сгради и подготвен за ново строителство. От двете страни на улицата се виждаха зле поддържани двуетажни къщи. Бернщайн плати на шофьора и му даде бакшиш — нито много голям, нито малък, за да не се отличава по нищо от останалите клиенти. Веднага щом таксито се скри от погледа му, той тръгна първо на юг, после на изток. Имаше чувството, че всеки момент ще рухне от умора като порутените къщи около него. В някои от тях светеха лампи, но той не срещна жив човек по улицата, само едно куче, което дърпаше найлонова торба от една кофа за боклук. При последните къщи зави по напукана циментова алея, която го изведе до олющена порта. Всички прозорци в къщата бяха тъмни. На горната площадка на стълбите бе захвърлена празна кутия от бира — сигнал, че всичко е наред. Почука три пъти на вратата, изчака малко, за да му отворят и влезе вътре.
Ефраим Авидан бързо затвори и заключи след него. Едва тогава прибра пистолета, който държеше скрит под измачканото си сако.
— Имаше ли някакви проблеми?
— Всичко бе точно. Къде са другите?
— Горе са. Спят. Дежурим по двама.
— Не, имах предвид онези. Не създават ли главоболия?
— Слушат и още как — на лицето на Авидан се появи горчива усмивка. — Слагаме им успокоителни в храната.
— Искам да ги видя.
— Не знам за теб, но аз толкова много ги мразя, че гледам да ходя при тях колкото може по-рядко.
— Просто искам да си припомня.
— Твоя воля — и Авидан тръгна по тесен коридор, който ги отведе в мрачна кухня. Подът бе покрит с разкъсан по краищата линолеум. Почука три пъти на една преградна врата от шперплат, отключи, отвори я и се дръпна назад.
Бернщайн погледна плесенясалите стълби, които завършваха най-долу с площадка от оловносив цимент. Слаба крушка освети висок брадясал мъж на около седемдесет години, облечен с дебел вълнен пуловер. Той погледна разтревожено. Беше с пистолет в ръка. Разпозна новопристигналия и свали оръжието, както бе направил преди малко Авидан.
Когато Бернщайн се озова долу, дежурният силно го прегърна. Това бе Давид Гемер, един от най-верните на идеята, понесъл по-голяма част от бремето на гърба си. Заедно с Гидеон Левин бяха издържали досадната и неприятна задача да бъдат пазачи на затворниците цели четири месеца. В приземния етаж на тази порутена къща в Торонто един по един бяха докарвани пленници от всички краища на света — общо единадесет до момента. Вчера се бе завърнала и последната група, която се справи успешно със задачата по откриването и залавянето на набелязаните, и сега спяха на горния етаж.
Бернщайн започна да оглежда обширното мазе. Прозорците бяха заковани с дъски. От тавана висяха три крушки, горе-долу на еднакво разстояние една от друга. Стените бяха облицовани с бели изолационни плочи, за да не прониква влага. Въпреки това бе студено и въздухът сякаш лепнеше. Бернщайн разбра защо Давид носеше пуловер, макар да бе юни. На стените бяха закачени койки, на които лежаха единадесет възрастни мъже, покрити с вълнени одеяла. Някои от тях бяха будни. Погледите им блуждаеха от голямата доза успокоително, която бяха погълнали с вечерята. Повечето спяха дълбок сън. Лицата на всички бяха доста бледи, защото отдавна не бяха виждали слънчева светлина. Ръцете им бяха стегнати в белезници, през които минаваше обща верига, закрепена с халка на стената.
До всяка койка бяха оставени книги и списания. В другия край на стаята се виждаха рафтове с чинии и консерви, до тях малка газова готварска печка и открита тоалетна, доста близо до нея.
— Ей, как сте се подредили — сухо отбеляза Бернщайн. — С всички домашни удобства.
— В сравнение с Аушвиц това е като обетованата земя — отговори Гемер. — През ден ги бръсна, готвя им, помагам им да се мият на умивалника. Хранят се само с пластмасови лъжици, които броя след всяко ядене. До тоалетна ходят един по един, като закачам халката на веригата за умивалника.
— Такава организация сте им създали, че заслужавате похвала.
— От тях се научих. Тези приятел чета са родени с талант в тази област. Понякога така живо си спомням всичко, все едно че съм отново в лагера. Идва ми да… — Гемер вдигна пистолета си и го насочи към най-близкия затворник.