Бернщайн го хвана за ръката.
— Търпение. И аз имам кошмари. Но няма да се наложи да търпим присъствието им дълго. Скоро ще си получат заслуженото.
— Скоро ли каза? — припряно запита той. — Кога?
— Утре.
— Джоузеф се появи отново.
Потънал в мисли за предстоящата през нощта операция „Спасение“, в първия момент Миша Плец не схвана какво точно искаше да каже помощникът му.
— Появи ли се?
— Да, преди два часа.
— Къде? Пак във Вашингтон ли?
— Не. Този път в Торонто.
— Торонто ли?
— Свързал се с един от нашите хора. Избрал е свой бивш ученик, както миналия път. Събудил го в апартамента му в четири и половина сутринта. Предал му съобщение за теб. Нашият служител го кодирал и го изпратил чрез радиовръзка в Тел Авив.
Миша протегна ръка и взе листа хартия, но силно се озадачи, когато го прочете.
— Две имена?
— Аарон Розенберг и Ричард Холоуей — помощникът му подаде и втори лист. — Накратко са записани указанията на Джоузеф. Във връзка с предишното му съобщение — за доставката на оръжие за либийците, които най-вероятно ще го използват срещу нас. Джоузеф настоява да направим довечера така, че либийците да останат с впечатление, че посочените двама са виновни за разкриване на операцията. Някой да им подскаже, че те са получили подкуп от нас и са издали доставката.
— Но ако либийците се хванат, ще искат да си отмъстят — Миша учудено се бе втренчил в листа хартия. — Ще изпратим двамата на сигурна смърт. Защо Джоузеф…?
— Розенберг и Холоуей са търговците на оръжие, които стоят зад тази сделка.
— Значи той иска да нагласим нещата така, все едно, че онези са взели веднъж пари от либийците, за да им продадат оръжието, а след това от нас, като са ги предали? За да ги накажат тези, за които работят, а не ние да си цапаме ръцете. Но защо ще раздава справедливост по този твърде сложен начин? Защо не спомена тези имена още в първото съобщение? Защо изчака? — Изведнъж му хрумна някакво обяснение. — Може би не е искал да ни остави време да проверим тези имена, преди да спрем доставката? Дали Джоузеф не си прави някакви негови сметки, за които ние нищо не знаем?
Помощникът му посочи последния текст в съобщението.
— Казал, че разчита на нашата честна дума. Не желае нищо друго в замяна на важната информация, освен да подхвърлим онези две имена на либийците.
Силно притеснен, Сол бе седнал на една от пейките в северната част на Колизея. До него беше отец Дюсо, който бе в състояние да се движи сам, но все още беше толкова отпаднал, че не можеше да се съпротивлява и правеше каквото му наредят. Сол не бе срещнал никакви трудности да го доведе до мястото на срещата и да го сложи да седне. Никой от многобройните туристи не обърна внимание на залитащия свещеник.
Сол пристигна петнадесет минути преди определената за шест среща, а вече бе шест и десет. Разглеждаше с бинокъл противоположната страна на Колизея и с тревога си мислеше, че размяната може изобщо да не се състои. Бе дошъл сам с отец Дюсо, както му бяха наредили. Но като виждаше как слънцето вече почти залязва, непрекъснато се обвиняваше за това, че не бе спазил едно от условията. Той бе разрешил на Дру и Арлийн да наблюдават размяната от отсрещния хълм Есквилин. Това бе един от седемте хълма на Рим. Най-горе бе разположен дворецът на Нерон, така нареченият „Златен павилион“. Тълпите от туристи, които влизаха и излизаха оттам и се разхождаха из заобикалящия го парк, силно намаляваха възможността някой да разпознае Дру и Арлийн сред тях. Тримата бяха решили, че това е един разумен риск.
Сега му се искаше да не се бе съгласявал. Вече бе шест и двадесет и той бе сигурен, че нещо не е наред. Тълпите от туристи започнаха да оредяват. По едно време пред Сол спря жена със синкава коса и му закри гледката. Възпълният й съпруг застана до нея и изслуша цяла тирада за това как не е трябвало да й позволява да си обуе обувки с високи токчета. Сол се дръпна вдясно, за да може да гледа към отсрещната страна. Изведнъж в окуляра се появи жена, седнала на пътеката, облегната на стената на един от секторите. Побиха го студени тръпки. Едва успя да накара ръцете си да не треперят, за да я разгледа по-добре. Дали е Ерика? Въпреки че бинокълът увеличаваше очертанията й, не можеше да я види ясно, защото главата й клюмаше надолу. Но косата бе дълга и тъмна като нейната, като че ли бе на същата възраст и със същото стройно тяло. Притесняваше го това, че бе облечена в зелено найлоново яке, каквото Ерика нямаше.
Внезапно си спомни какво му бе казал непознатият по телефона — че ще поставят бомба на гърба й, скрита под някаква горна дреха. Един мъж мина покрай нея и остави синя чанта на пътеката. Размяната можеше да започне. С бинокъла започна да разглежда високия мъж с бледо лице, който даде уговорения знак и пое наляво от Сол. Изведнъж онзи спря и също насочи бинокъл към него. „Чака да стана и да тръгна надясно. Няма да мръдне оттам, докато не направя каквото иска“ — помисли си Сол.