— Отлично — каза Сет и се наведе да го вдигне. Свали поглед от Ледената висулка само за секунда.
Тази секунда бе единственият шанс за него. Той мигновено запрати с всичка сила ножа, който стискаше в лявата ръка зад гърба си.
Сет вдигна глава. Свирепо го погледна и се прицели. Но закъсня. Ножът се заби в гърлото му, острието разкъса адамовата ябълка. Върхът достигна чак до вратните прешлени, като се чу странно пристъргване. Само дръжката остана да стърчи от гръкляна.
Сет политна назад с изкривено от болка лице. Кожата му изглеждаше бяла като тебешир на фона на яркочервената струя, която бликаше от гърлото. Ледената висулка знаеше, че раната в адамовата ябълка ще причини подуване, което ще спре притока на въздух по трахеята. Сет щеше да умре от задушаване преди да изтече кръвта му. Но това нямаше да стане моментално.
С ужас видя, че Сет вдигна поглед към него. Очите му като че ли казваха: „Мислиш, че си победил. Но не си. Все още имам сили да те застрелям. И двамата ще умрем. Но преди това трябва да видиш нещо.“
Сет сграбчи детонатора и натисна първия бутон.
Ледената висулка изкрещя и се хвърли към него, за да му попречи да натисне и втория бутон, но се подхлъзна и падна в локвата кръв пред него.
Сет се дръпна назад и отново насочи пръста си към бутона.
От вратата влетя един мъж — преоблеченият като свещеник в парка. Непознатият се хвърли към Сет и издърпа детонатора заедно с пистолета от ръката му.
Сет се обърна към неочаквания си нападател. Хриптейки, той се опита да извади ножа от гърлото си, но мъжът отново заби цялото острие до дръжката. Този удар разшири предишната рана в адамовата ябълка. Рукна алена кръв. Тялото му се затресе в конвулсии. Сет политна към олтара. Той се опита да се хване за статуите, но се свлече надолу и падна на пода без да мръдне повече. Кръвта му се стичаше по острието на ножа, с който римският бог правеше жертвоприношение, пробождайки гърлото на бика.
Ледената висулка все още не можеше да повярва на очите си и само наблюдаваше непознатия, без да реагира. Той изключи детонатора. Вдигна пистолета на Сет и го насочи към него. На лицето му бяха изписани отвращение и гняв.
— Изведи ме оттук преди да е дошла полицията — примоли се Ледената висулка. — Нямаме много време. Ако ми помогнеш, ще ти помогна и аз — той усещаше, че всеки момент може да загуби съзнание. Опита се да събере обърканите си мисли. — Ще ти кажа всичко, което поискаш. Баща ми е мъртъв. Това преследване вече не ме интересува. Холоуей трябва да бъде наказан.
— Холоуей ли? А кой е Холоуей?
— За бога, трябва да се махнем оттук. Жената, която отвлякохме в парка… Сет постави колан с експлозив на кръста й.
— Знам.
— Но мъжът й смята, че ще може безопасно да го свали, щом излезе от радиообхвата. Сет го излъга. Бомбата ще избухне при всички случаи, когато някой се опита да прекъсне жиците.
— Ще можеш ли да вървиш сам? — припряно запита непознатият.
— Мисля, че да — Ледената висулка едва не припадна от болка, когато Дру му помогна да се изправи.
Той го наметна със сакото си, като му каза:
— Ще скрие кървавите петна.
Ледената висулка се облегна на него, но не можа да повдигне крака си и се препъна. Дойде на себе си в базиликата, разположена под земята. След това вече не си спомняше нищо — как бяха изкачили последната стълба, как бяха минали през голямата базилика горе. Видя само, че е на открито. Последните лъчи на слънцето го заслепиха. Дочу вой на полицейски сирени.
— По-бързо — подкани го непознатият.
Стигнаха до някакъв ъгъл и завиха в обратната посока на тази, от която се чуваха сирените. След това започнаха да криволичат из улиците, като из лабиринт.
— Не издържам повече — обади се Ледената висулка.
— Почти стигнахме.
Намираха се в парка на юг от „Арката на Константин“. Слънцето бе почти залязло, но хвърляше последни лъчи към великолепната извивка на древния паметник. Все още се виждаха туристи, които се възхищаваха на прекрасната гледка. Непознатият го сложи да седне на земята и го облегна на едно дърво. Сакото му служеше за прикритие. „Докато кръвта не избие отгоре, няма да привличам чужди погледи“ — успокои се той.
— Чакай ме тук. Ще се върна — нареди му непознатият.
— Кажи на мъжа на онази жена да не се опитва да маха колана.
Но другият вече се бе отдалечил в тълпата.
— По дяволите, Ромул, предупредих те да не ми играеш номера. Къде е свещеникът? Дадох ти два часа да го разпиташ насаме. Връщам се, а в стаята няма никой. Нито дума на проклетия магнетофон — Галахър беше вбесен.
Той нервно крачеше из хотелската стая, когато Сол, подкрепяйки Ерика, влезе. Искрено се бе надявал да види Дру и Арлийн там, а не Галахър. Бе изчакал малко, когато излязоха от Колизея, надявайки се те да се появят от отсрещния парк. След като не дойдоха, се опита да се свърже с тях по телефона, както се бяха уговорили. Първият път никой не вдигна слушалката, а при втория — ядосан женски глас го запита дали е Луиджи и защо я кара да чака. Вече минаваше седем — това бе предварително уговореният последен час за контакт. Изпълнен с лоши предчувствия, той реши, че хотелската стая е единственото място, където те евентуално биха се върнали, за да разберат какво е станало. Освен това не би могъл да махне експлозивите от гърба на Ерика по пътя на открито. Помагайки й да върви, махна на едно такси и бързо се прибраха в хотела.