— Да ги накаже ли? Но как?
— Отец Дюсо предал информацията, с която разполагал, на оперативен служител от Мосад. Членовете на семейството му били намерили смъртта си в Дахау, а той едва останал жив. Свещеникът разсъждавал по следния начин — само човек, изпитал такава скръб, при това с нужните познания в разузнаването, би могъл да накаже виновниците по подходящ начин, без да разчита на съдебни процеси, които могат да се проточат с години.
— Наказание ли? Може би е по-точно да се нарече отмъщение? — обади се Галахър. — Дали отец Дюсо е смятал, че служителят от Мосад ще убие бившите нацисти?
— Не мога да кажа как точно са се развили нещата по-нататък — отговори Сол. — Предполагам, че агентът на Мосад, на име Ефраим Авидан, е решил да потърси помощ. Свързал се с други бивши концлагеристи, които в последствие са получили подходяща школовка в израелските тайни служби и организирали своя група. На години всички те са възрастни хора, вече пенсионери. Мнозина са останали вдовци. Имали са възможност и свобода — политическа и лична, да вършат каквото пожелаят. Във Виена наш човек от Мосад ни даде списък с имена. Всички хора от него отговаряха на характеристиките, които току-що описах. През последните няколко месеца те до един са изчезнали, без да се обадят на никого. Предполагам, че са се оттеглили някъде, за да се подготвят за мисията си.
— Изчезнали са? — заинтригувано запита Галахър. — Звучи ми познато.
— Моят тъст — отговори Сол. — Мисля, че и той е с тях.
Стаята като че ли стана тясна за всички.
— А какво ще ми кажеш за двамата, които преди малко спомена — Сет и Ледената висулка?
— Професионални убийци. Синове на нацистки убийци. Предполагам, че бащите им са двама от бившите клиенти на кардинала. Ако хората на Авидан вече са предприели нещо срещу тях, Сет и Ледената висулка са тръгнали да търсят виновниците. Решили са, че кардиналът е ключът към загадката. Ако открият какво е станало с него и защо е изчезнал, ще разберат защо бащите им са попаднали под прицел след толкова години.
— А вие каква връзка имате с всичко това? — обърна се Галахър към Арлийн. — Кой е Дру?
— Хайде, стига толкова въпроси — намеси се Сол. — Сега трябва да помогна на Ерика. Да сваля тази адска машинка от нея.
Преди да отиде на срещата, Сол бе помолил Арлийн да купи метална пинсета. Според Сет тя щеше да му е нужна, за да свали бомбата, когато излязат от обхвата на дистанционното управление. Арлийн бръкна в чантата си и му я подаде. Той се наведе над колана, но се замисли.
— Арлийн, може би трябва да излезеш от стаята заедно с Галахър и отеца. За всеки случай, да не би това чудо да избухне.
— Ако мислиш, че е толкова опасно, не прави нищо.
— Представи си, че Сет не е излязъл от обхвата — поклати глава Сол. — Каза, че Дру е по петите им. Сет би могъл само да натисне копчето.
— Най-добре е всички да излезем — предложи Галахър. — Ще се обадя да изпратят специалисти по обезвреждане на експлозиви.
— Докато дойдат, може да е твърде късно — Сол разглеждаше жиците, които минаваха през колана и металната кутия. — Освен… Да, сигурно ще свърши работа — и той бързо отиде да вземе нощната лампа. С потни от напрежение ръце измъкна жицата от основата на лампата и откачи щепсела в другия й край.
— Какво си намислил? — попита Галахър.
Сол бе прекалено зает и съсредоточен над онова, което вършеше, за да му отговори. Внимателно оголи проводника от двата края, а след това махна цялата изолация. Върна се при Ерика и закрепи единия край за голата жица, която свързваше металната кутия с колана. Другия край на проводника омота около втората жица, която също излизаше от кутията към колана. Сега дори и да прережеше колана, електрическата верига нямаше да се прекъсне, защото проводникът на лампата играеше същата роля, както поясът. На теория би могъл да махне колана.
На теория.
— Мисля, че всички трябва да напуснете стаята — каза Сол.
Арлийн вдигна свещеника от леглото.
— Галахър, хайде да се поразходим малко — предложи тя.
— Ромул?
Сол ги чакаше да излязат.
— Пожелавам ти късмет.
— Благодаря.
— Ти си съвсем различен от останалите — опита се да го окуражи Галахър.
Сол остана насаме с Ерика. Той стисна проводника на колана с пинсетата и го прекъсна.
Телефонът иззвъня точно в мига, в който бомбата би могла да избухне, ако Сол не бе преценил всичко както трябва. Острият звук прониза мозъка му. Сърцето му подскочи.
— Дяволска работа!
Телефонът отново иззвъня.
Той се опита да се съсредоточи. Работеше максимално бързо, доколкото му позволяваха мерките за безопасност, които трябваше да спазва. Свали колана и като внимаваше да не прекъсне жиците, които беше прикрепил, постави устройството на стола.