Сол се напрягаше да запомни всяка дума.
Полунощ. Средиземно море. На юг от Крит, на север от Либия.
Капитанът на товарния кораб „Медуза“ разтревожено се загледа в сигналните светлини не много далеч от кърмата. Срещата с либийския кораб трябваше да се състои едва след три часа. Не бе уведомен за промяна в програмата. От единадесет часа вечерта трябваше да спре подаването на радиосигнали, също както и либийците, освен ако не се получат някакви тревожни съобщения. Значи дори и да имаше промяна, нямаше как да я научи. Защото светлините пред него подаваха уговорените сигнали. Той даде заповед да потвърдят, че са ги видели, изчака и си отдъхна, когато либийците продължиха със следващия сигнал. Каза си, че тази промяна в програмата е добре дошла, тъкмо ще се отърве по-бързо от опасния товар.
От мрака изплуваха очертанията на кораб, който спря на близко, но безопасно разстояние от мястото, където „Медуза“ бе пуснала котва. Екипажът спусна моторни лодки, които разцепиха тишината. Капитанът на „Медуза“ нареди да опънат въжени стълби и да приготвят крана за разтоварване.
Лодките наближиха „Медуза“. Хората от тях се заизкачваха по въжените стълби. Любезната усмивка на капитана, с която искаше да ги приветства, бързо се стопи, когато видя, че на лицата си имат маски, а в ръце държат автоматични оръжия, че превземат кораба и откарват екипажа към спасителните лодки. Някой постави пистолет на слепоочието му. Той изкрещя.
Долу от лодката капитанът гледаше как корабът му се отдалечава в нощта, заедно с товара на стойност сто милиона долара — пистолети, автоматични оръжия, портативни миномети… Две моторници следваха „Медуза“. Може би онова, което бе взел за либийски кораб, бе само бутафория. Предположи, че външността на „Медуза“ също ще бъде променена, за да не може никой да я познае. Ще изпишат ново име върху старото. До утре сутринта пиратите сигурно ще са вече на безопасно място в някое пристанище. Капитанът се хвана за главата. Чудеше се какво ще отговори на либийците, когато стигнат до брега, като междувременно нареди на екипажа да гребе с всички сили. Но накъде? Нямаше значение. Само да бъде по-далеч от това място. И от либийците, които едва ли щяха да проявят разбиране и щяха да се разправят най-безмилостно с тях.
Ерика най-после бе дошла в съзнание и се опитваше да схване онова, което й разказваше Сол — как се бе срещнал с Дру и Арлийн, как бяха решили да действат заедно и какво се бе случило след отвличането й. Учудването й бе заменено от силно вълнение.
— Група за отмъщение ли? Баща ми, Авидан и останалите… седемдесетгодишни старци… изчезват, за да отмъстят на мъчителите си от нацистките концлагери?
— Може би не само това.
— И по-лоши намерения ли имат?
— В колата Ледената висулка спомена за „Нощта и мъглата“ — Дру реши да й обясни вместо Сол. — Но нямаше предвид нацисткия декрет, а… Може би баща ти и другите искат да накажат не само военнопрестъпниците. Решили са да тероризират и децата им. Да отмъстят на бащите по същия начин, по който те са ги измъчвали на времето.
Изведнъж Ерика се досети нещо и скочи в леглото.
— Не мислите ли…? Ако целта е била да тероризират бащите, като си отмъщават на децата, тогава бащите сигурно са още живи. В противен случай удовлетворението няма да е пълно. Нацистите трябва да научат, че децата им са подложени на тормоз. Те ще страдат, ако знаят, че и децата им страдат. Затова мисля, че не всичко е загубено. Трябва да ги спрем преди да са ги убили.
— Сол бе прав като каза, че си страхотна — усмихна се Дру.
— Е, може би. Но ако е така, защо искам да попреча на баща си? Честно казано някъде в дъното на душата си желая той да си отмъсти.
— И с мен е така — обади се Сол. — Точно затова ставам толкова нервен, когато се опитвам да ги защитя.
— Така е — потвърди Дру. — Човек винаги жадува за отмъщение, дори и да крие това желание дълбоко в себе си. В случая аз съм безпристрастен. Нямам роднини, които са загинали в Холокоста. Но когато си помисля за зверствата на есесовците, така побеснявам, че ми се ще да… — Дру въздъхна. — Някои от тях дори не са били така луди, че да вярват в правотата на каузата, но са вършили всичко онова, което са им нареждали. Просто са се примирили с цялото това безумие. Начин на оцеляване. За да изхранят семействата си. Ако повечето от тези лицемери се бяха възпротивили…
— Хората не са толкова смели — каза Ерика.
— Но ние сме — продължи Дру. — Ето защо се противопоставяме на това да се използват нацистки методи срещу нацистите. Ние не искаме да се превърнем в нацисти. Нали затова имаше Нюрнбергски процес? Не отмъщение, а законен съд. Повярвайте ми, аз искам тези престъпници да бъдат наказани. Не ме интересува колко години са минали оттогава. Те трябва да получат заслуженото. Според мен наказанието не може да бъде друго освен смърт. Но не лично отмъщение, а безпристрастен съд на обществото.