— Не забравяй връзката му със Сет и Ледената висулка. По-добре да се настроим за неприятности.
Слязоха от колата. Дърветата покрай пътя ги закриваха, така че никой от имението не можеше да ги види.
Горичката, през която тръгнаха, бе доста гъста. Слънчевите лъчи само тук-там пробиваха през клоните на дърветата. Миришеше на влажна земя. Дру прескочи един повален дънер и пое нагоре, където растителността се сгъстяваше. Погледна през рамо назад и не можа да не се възхити от грациозната походка на Арлийн и лекотата, с която преодоляваше трудния терен. „Ще ни се отрази добре, ако отидем в някое затънтено скалисто място и потренираме отново алпинизъм. Само двамата, за две-три седмици“ — помисли си той.
Когато всичко свърши.
Но сега не беше време да мечтае за бъдещето и Дру съсредоточи вниманието си върху трудното изкачване. Когато стигна най-горе, изчака Арлийн и нежно я докосна по рамото. Оттам нататък започваше голо място, а вдясно от тях, на същата височина, се намираше имението. Сол и Ерика бяха пред тях, скрити в някакви храсти.
Въпреки че бе на около стотина метра от къщата, Дру забеляза, че отпред се разхождаха най-малко половин дузина въоръжени мъже. Всички те бяха насочили вниманието си към входа на имението. В двора бяха паркирани около десетина различни марки автомобили. От имението излезе мъж в син анцуг и внезапно спря, ужасен от онова, което видя. По посипаната с чакъл алея се зададе камион, който вдигаше облак прах зад себе си.
Предната вечер Холоуей бе почувствал силна нервна преумора. Безпокоеше се за предстоящата операция. Ето защо реши да рискува и да навести семейството си, което бе оставил в безопасното имение в Кичънър. Когато в Либия бе три часа посред нощ, в Онтарио бе девет вечерта. Ако се пресметнеше времето за пренасянето на оръжието от „Медуза“ на либийския товарен кораб и придвижването му към най-близкото пристанище, то не би могло да се очаква никакво съобщение за развоя на събитията по-рано от следващата сутрин.
Холоуей не вярваше в бога. Но се молеше за успеха на операцията, защото споделяше опасенията на Розенберг, че „Нощта и мъглата“ може би са разкрили тайната доставка. Ясно беше, че враговете им знаят твърде много, за да могат да ги тероризират така. Затова нищо чудно да бяха узнали и за „Медуза“. Но Холоуей не можа да измисли по какъв начин да предупреди либийците за евентуалното изтичане на информация, без сам да загази. Бе сигурен, че щяха жестоко да се разправят с него, задето е дал сигнал за започване на операцията въпреки опасенията си. Ето защо реши изобщо да не предупреждава клиентите си и да изчака, като се надяваше, че няма да има усложнения.
На обяд вдигна тост с чаша вино, като се опита да изобрази нещо като усмивка на лицето си. С тържествен глас съобщи на семейството си: „Знам, че се притеснявате за онова, което става. През изминалите няколко месеца всички бяхме подложени на сурови изпитания. Искате да се върнете у дома. Охраната около вас ви изнервя. Но понякога се случва хората, които се занимават с международни сделки, да си създадат врагове. Бих искал да ви успокоя, че наближава краят на това изпитание. И да ви благодаря за вашето търпение и разбиране“. Той отпи глътка вино и добави наум: „И за успеха на «Медуза».“
Погледна часовника си и видя, че е точно девет вечерта, т.е. средиземноморската операция трябваше да започне в този час. В столовата влезе човек от охраната и му донесе телеграма. Холоуей разкъса плика и я извади. Трябваше да я прочете няколко пъти, за да схване смисъла на казаното.
ВСИЧКИ ПРОБЛЕМИ РЕШЕНИ. БАЩА ТИ СПАСЕН. ВРЪЩАМЕ СЕ УТРЕ. ТРИ СЛЕДОБЕД ВАШЕ ВРЕМЕ. ТВОЕТО ИМЕНИЕ. ЛЕДЕНАТА ВИСУЛКА И СЕТ.
Холоуей облекчено въздъхна. За първи път от няколко месеца почувства прилив на енергия, напрежението му поспадна. Първоначално доста се изненада, че Сет и Ледената висулка бяха изпратили телеграма и то на този адрес, вместо да телефонират. Но след това се свърза с имението извън града и научи, че току-що и там бе пристигнала телеграма. Помисли си, че за по-сигурно бяха изпратили съобщение и на двете места. Може би смятаха, че телефонният разговор е по-опасен. Съобщи на охраната в имението, че утре очаква гости.
— Дядо ви скоро ще се върне — каза той на децата. Погледна жена си усмихнат и си сипа втора чаша вино, което не му се случваше често.
Едва издържа до обяд на следващия ден. Очакването го изнервяше. Качи се на колата заедно с охраната и се върна в другото имение. Там вече бе пристигнал един автомобил. Преизпълнен с радост, той се спусна към него.