Но вместо баща си, видя Розенберг.
— Какво правиш тук? — Холоуей замръзна от изненада.
— Как? А телеграмата?
— Телеграма ли?
— Не си изпращал?
— За бога, не съм!
— От твое име е — Розенберг извади къс хартия от джоба на сакото си.
Холоуей изстина, когато я прочете.
НЕ ИСКАМ ДА ПОЛЗВАМ ТЕЛЕФОНА. ВСИЧКИ ПРОБЛЕМИ РЕШЕНИ. БАЩИТЕ НИ СА СПАСЕНИ. УТРЕ ТЕ ЧАКАМ. ТРИ СЛЕДОБЕД МЕСТНО ВРЕМЕ. МОЕТО ИМЕНИЕ. ХОЛОУЕЙ.
— И си повярвал на това? — той смачка телеграмата.
— А какво друго ми оставаше? Да взема да ти се обаждам, когато ми съобщаваш, че телефонът не е безопасен? Или да си остана в Мексико, след като знам, че баща ми ще бъде тук в Канада?
— Абсолютен глупак! Аз също получих телеграма! С почти същото съобщение! Че и моят баща ще ме чака тук.
— В такъв случай, ти си не по-малък глупак от мен!
— Само те са! — Холоуей се обърна към входа на имението — Те ни погодиха този номер!
— Те? — Розенберг усети, че коленете му се подкосиха. — „Нощта и мъглата“?
— А кой друг? И сега сигурно ни наблюдават отнякъде!
Холоуей и Розенберг тръгнаха към къщата.
Но Холоуей се обърна назад, защото чу шум от приближаваща се по пътеката кола. Охраната се спусна натам. Зад волана бе Милер.
— Казах ти да не идваш тук! — извика Холоуей.
Милер удари спирачки и изскочи ядосан от колата.
— А пък аз ти казах, че тръгвам! Ти си знаел какъв е бил баща ми! И всички останали от групата! Опитвах се да си внуша, че ще падна до твоето ниво, ако просто дойда тук и те удуша. Но, Господ да ми е на помощ, дори когато научих за престъпленията на баща си, исках той да се върне! А след това получих твоята телеграма! Баща ми! Пишеш, че е тук! Къде е?
Холоуей грабна листа, който архитектът сърдито размахваше. Съобщението бе същото като изпратеното до Розенберг.
— Те са тук — закрещя Холоуей. — Сигурен съм. Няма съмнение. Те са някъде тук!
— Някъде тук ли? — ядосано запита Милер. — За какво говориш? Някъде тук? Кой по-точно?
— Трябва да се скрием. Бързо. Влизайте вътре — Холоуей се спусна към стълбите. Извика на началника на охраната: — Събери хората! Концентрирайте силите си тук! Защитавайте къщата!
Но отново се обърна към пътеката, защото чу шум от двигател.
„О, боже! Стигат ми толкова!“
В следващите два часа продължиха да пристигат коли, от които изскачаха мъже, размахващи телеграми. Всички те бяха повикани тук от цял свят — Мексико, Америка, Англия, Франция, Швеция, Египет и Италия. Идваха, за да се видят отново с бащите си, но разбраха, че са били измамени. Холоуей бе поканил всички в кабинета си и бе наредил на охраната да отбранява къщата. Мъжете бяха страшно ядосани. Викаха, крещяха, обвиняваха, оплакваха се.
— Отивам си!
— Опасно е!
— Не по-малко опасно е да стоим тук!
— Какво ще се случи в три часа?
— Защо е посочен точно този час?
— Ами ако бащите ни наистина се върнат?
— А ако някой ни нападне?
Посоченото в телеграмите време мина. Холоуей чу да пристига поредната кола. Изтича навън, като се надяваше, че греши в предположението си за „Нощ и мъгла“ и се молеше това да са Сет и Ледената висулка.
Но вместо кола, по пътеката се движеше камион. Каросерия с дървени прегради, покрита с брезент.
Холоуей изтръпна.
Приличаше на камион за превозване на животни.
„Господи, имай милост към нас“ — мислено рече той, изпълнен с ужасно предчувствие. Надвисналата опасност му изглеждаше още по-страшна, защото не знаеше какво точно са намислили непознатите противници. Но в едно бе сигурен — краят на тази история наближаваше.
— Какво става там? — запита Сол, клекнал до Ерика, Дру и Арлийн, когато видя носещия се към къщата камион. В двора бяха паркирани девет коли. Мъжът в синия анцуг истерично крещеше на охраната, която насочи оръжието си към камиона.
— Трябва да се придвижим по-близо — каза Дру.
— Сега му е времето, когато охраната се занимава с камиона — обади се Ерика.
Висока до кръста мрежа от бодлива тел отделяше храстите, в които се криеха, от ливадата. Ерика тръгна към оградата. Не се виждаха електрически проводници, нито снимачни камери. Може би по земята бяха разположени детектори на звук и натиск, но се налагаше да рискуват. Тя се прехвърли от другата страна и запълзя.
На около стотина метра вдясно се виждаше мъжът със синия анцуг. Крещеше заповеди на хората от охраната, насочили оръжие срещу камиона, който най-после изкачи височината и приближи паркираните пред къщата коли.
Ужасно предчувствие я накара да запълзи по-бързо. Обърна глава към Сол, който се придвижваше в нейната посока. Дру и Арлийн останаха малко по-вляво. Бяха се пръснали така, че да не ги забележат.