Бе женски глас.
Той се обърна към отворената врата на къщата. Останалите насочиха автоматите си натам. Ефраим извади пистолета си.
Изненадата бе толкова голяма, че всичко се завъртя пред погледа на Джоузеф. Жената, която се показа от вратата… „Не! Не е възможно! Привижда ми се!“
Осъзна, че това не е призрак. Въпреки че виждаше всичко наоколо като в криво огледало, я позна.
Неговата Ерика. Лицето й бе зачервено от гняв.
— Не! Спрете! Не трябва да постъпвате така! Грешите! Дори нещо повече! Ако извършите онова, което са причинили те на вас, на нас, на нашата нация, ще станете като тях! Ще погубите себе си! На това безумие трябва да се сложи край!
— Ерика… — едва промълви Джоузеф.
— Ти я познаваш? — попита го Ефраим.
— Дъщеря ми.
— Моля?
В този миг един мъж и една жена се спуснаха от десния ъгъл на къщата към двама от хората на Ефраим и набързо им отнеха оръжията. Почти в същото време втори мъж изскочи от отворената предна врата, сграбчи за врата друг от въоръжените мъже и също му взе автомата.
Джоузеф отново помисли, че сънува. Пред него бе съпругът на Ерика.
— Сол, ти? — изненадан запита той.
— Край. Няма да има екзекуция — извика Ерика. — Ще върнем тези възрастни мъже на синовете им! А ние ще си отидем!
Но Ефраим продължаваше да я държи на прицел.
— Не, само вие си тръгвате! Чаках твърде дълго този момент! Преживях толкова много! Преди да умра, преди те да умрат, ще си понесат наказанието!
— И това ще стане! — Ерика се спусна надолу по стълбите. — Но в съда! Нека да стане по законен път!
— Законен ли? — Ефраим сви презрително устни. — Къде беше този закон в нацистка Германия? Знам какво ще стане! Само ще си играят на съд, за да минава време. Ще имат права, за които техните жертви не са и сънували! Процесите ще се проточат с години! И накрая, вместо да бъдат екзекутирани, тези престъпници спокойно ще си умрат вкъщи!
— Но няма ли да чувствате морална вина?
— А есесовците изпитваха ли такава?
— Тогава помислете над следното — ако ги убиете, до края на живота си няма да намерите покой! Ще ви заловят и ще умрете в затвора!
— Само потвърждавате моята гледна точка. Законът ще осъди по-скоро мен, отколкото тях. А що се отнася до моя живот, той свърши още преди повече от четиридесет години!
— Тогава сте един глупак!
Ефраим така се наежи, че Джоузеф се уплаши да не дръпне спусъка.
— Да, глупак! — продължи тя. — По чудо сте оцелял! Но вместо да благодарите на Бога и да цените живота, вие желаете разрушение и смърт! Господ ви е дал благословията си, а вие се отказвате от нея!
Ефраим насочи дулото на пистолета към бащата на Холоуей.
— Недей! — извика Джоузеф.
— Моля те! Говори му! Убеди го! — Ерика се спусна към баща си. — Накарай го да спре, ако ме обичаш! — и го разтърси за раменете. — Умолявам те! Направи го заради мен! Кажи му, че тези чудовища не заслужават да се погубвате заради тях! Имаш внук, който почти не познаваш! Ще можеш да му се радваш, когато гледаш как расте близо до теб! Ще наблюдаваш детската невинност и може би ще възвърнеш своята! Ще се почувстваш отново млад! — лицето й бе мокро от сълзи. — За бога! Помоли го! Ако ме обичаш!
Джоузеф почувства силна стягаща болка в гърдите. Не можеше да си поеме дъх. Постепенно обхвана цялото му тяло. Бе нещо съвсем различно от напрежението, което го бе довело тук. Източник на тази болка бе любовта, а не омразата.
— Ефраим… — трудно намираше думи. — Тя е права — гласът му бе прегракнал и уморен, въпреки че бе почувствал вътрешен прилив на сили. — Да се махаме оттук.
Ефраим дръпна предпазителя на пистолета, насочен към бащата на Холоуей.
— Толкова е просто. Само ще натисна спусъка и… Ще изпитам такова удовлетворение.
— Ако можеше да се видиш, когато ги удряше с въжето. Заприлича ми на коменданта в Треблинка.
— Не ме сравнявай с него.
— Никога няма да мога да се освободя от кошмарите си! Ти отново ме върна там! Срамувам се, че дъщеря ми ме видя да върша всичко това. Ефраим, моля те, вече знам какво искам. Да забравя.
— И да ги пуснем да си вървят?
— Какво ще си помогнем, ако ги убием? Това няма да върне нашите близки. Няма да сложи край на омразата. Но ако сега ги застреляме, ние ще се превърнем в олицетворение на омразата.
По лицето на Ефраим също потекоха сълзи.
— Но какво ще стане с мен?
— С малко помощ — Джоузеф взе пистолета му — и двамата ще се научим… да живеем.
По обратния път в колата пътуваха петима — Дру и Арлийн отпред, Сол, Ерика и Джоузеф на задната седалка. Когато напускаха имението на Холоуей, следвани от камиона, в който Ефраим бе настанил хората си, Сол каза: