— Холоуей няма да посмее да се обади на полицията. Той и останалите имат твърде много тайни, които биха искали да запазят.
Джоузеф потвърди с кимване.
— Как ме открихте? — запита той.
— Няма да ми стигне целият полет на връщане през океана, за да ти обясня — отвърна му Ерика.
— Боя се, че няма да дойда с вас.
— Но аз мислех, че… — тя пребледня.
— Бих искал, но няма как. Имаме толкова много работа. Трябва да заличим следите от подготовката на операцията. Освен това — той погледна назад към камиона — моите приятели и аз трябва да поговорим за случилото се. Няма да ни бъде лесно. Особено за Ефраим. За всеки от нас.
— Но поне ми обещай, че ще ни дойдеш на гости да видиш внука си — тъжно каза Ерика.
— Разбира се.
— Кога? — веднага запита тя.
— След две седмици.
— Слава богу, че стигнахме навреме — обади се Дру.
— Мисля си — разсъждаваше на глас Джоузеф, — че Ефраим имаше право, когато каза, че те ще си умрат тихо и кротко вкъщи, без да получат заслуженото наказание.
— Не. Ще се обадим на Миша — каза Ерика. — Ще му разкажем всичко. Ще ги екстрадират. Ще бъдат наказани.
— Ще ми се да вярвам. Но от друга страна… — на лицето на Джоузеф се появи загадъчна усмивка, когато надникна през прозореца на колата.
— Какво искаш да кажеш с това „от друга страна“? Защо се усмихваш?
— Просто така.
Бе погледнал в профучалата край тях кола. Голяма лимузина. Беше се насочила право към имението на Холоуей. Бе пълна с араби. Либийци, бе сигурен в това. Вбесени либийци. Отиваха да поискат обяснение от Холоуей и Розенберг за пиратски отвлечената доставка. „Да, има справедливост“ — помисли си той и прегърна Ерика. „Толкова е приятно да почувстваш, че врагът ще си получи заслуженото.“
Самолетът за Рим тръгваше през нощта. Сол спа почти през целия полет. Един час преди да пристигнат някой го разтърси за рамото. Отвори очи и видя Дру, който му направи знак да го последва. Като внимаваше да не събуди Ерика, той разкопча колана си, видя, че Арлийн също спи и излезе при Дру в коридора между двата салона.
— Исках да поговорим преди да сме стигнали — каза Дру.
— Можехме да го направим и в Рим.
— Няма да имаме време. Двамата с Арлийн трябва да докладваме на Братството. Изпълнихме възложената задача. Разбрахме защо е изчезнал кардиналът и кой се опитва да саботира действията им. Искаме да уредим час по-скоро свободата си.
— Сигурни ли сте, че ще спазят уговорката?
— Бих им го препоръчал. Исках да ти кажа, че се радвам за теб и жена ти. Как смело излезе пред автомата! Тя е страхотна! Успех и на двама ви!
— Не бихме могли да се справим без ваша помощ.
— И ние без вашата. Благодарим ви.
— Трудно ми е да ти го кажа, но…
Дру озадачено го погледна.
— В началото — продължи Сол — почувствах някаква инстинктивна симпатия към теб. Заради брат ми. Не само животът ти е бил същият. Дори външно приличаш на Крис.
— Какво искаш да кажеш с това „в началото“? Променило ли се е нещо?
— Приликата ти с някого не е много добра база за приятелство. Искам да бъдем приятели — но заради твоите лични качества.
— Така да бъде — усмихна се Дру.
Двамата се потупаха приятелски по раменете.
— Ще те помоля да ми направиш една услуга — каза Дру.
— Казвай.
— Убеди Галахър да не ни търси. Кажи му, че ни е дошло до гуша от разни тайни служби. Не искаме да работим за никого. Искаме само да изчезнем. Да живеем спокойно като всички хора.
— Ще му предам.
— И още нещо — продължи Дру. — Не можем да се свържем с Братството, докато отец Дюсо е в ЦРУ.
Сол разбра. Ако Братството разбере, че отецът е в ЦРУ, ще обвинят Дру и Арлийн, че са разкрили тайната на ордена. Вместо да получат свобода, те щяха да умрат.
— Последния път, когато го видях, бе упоен — каза Дру. — Не си спомня нищо след отвличането си в парка на Ватикана. Не знае нищо нито за вас, нито че е разпитван от ЦРУ. Кажи на Галахър да изкопчи каквото го интересува и да го остави някъде около Ватикана. Отец Дюсо ще потърси помощ от Братството, но след моя доклад те ще го накажат за убийството на кардинала и за това, че е изпратил хората на Авидан да се разправят с бившите нацисти.
— А след известно време ЦРУ ще се заеме с Братството. Няма да е трудно да се уреди — каза Сол. — Галахър и без това вече нервничи, че е бил принуден да задържи толкова време един служител на Ватикана. Страхува се, че е нарушил пълномощията си. Иска само информация, без значение как ще я получи — Сол млъкна за момент. — Ще ми се обаждаш ли понякога?