— Чух за това.
— Не ни се понрави как работят, затова се наложи да ги премахнем.
— И това знам.
— Затова ли сте тук? — запита го Сол.
— Може би не е зле да хапна малко супа, все пак — погледна го Миша.
Всички се разположиха край огъня. Слънцето бе почти залязло и в пустинята започваше да става студено.
Миша хапна само няколко лъжици супа и заразказва на Ерика:
— Още когато бях в Ню Йорк разбрах, че си дошла тук. А като се преместих в Тел Авив, продължих отблизо да следя как се развиват нещата при теб.
— Значи вие сте информационният източник на капитана — каза Сол, като посочи към офицера, който стоеше на пост в покрайнините на селото и разговаряше с един войник.
— Мислех, че няма да е зле, ако му съобщя, че може да разчита и на двама ви. Казах му, да не ви безпокои, но ако вие го потърсите по някакъв повод, да обърне внимание на онова, което ще му кажете. Това не е опит за намеса във вашите работи.
Сол напрегнато го наблюдаваше.
— След случилото се тук днес — каза Миша — бе напълно естествено той да ме потърси, особено като се вземат предвид някои твърде странни обстоятелства. Не само безсмислието да се напада село във вътрешността, далеч от границата, без всякакво стратегическо или географско значение.
— Имате предвид изнежените им пръсти ли? — размишляваше на глас Сол.
— Значи забелязахте? А защо не споменахте за това на капитана? — повдигна изненадано вежди Миша.
— Исках да разбера дали е добър професионалист, преди да реша доколко мога да му се доверя.
— Той е много опитен — каза Миша. — Прояви достатъчно благоразумие, като сподели само с мен подозренията си, преди да реша какво да предприема.
— Предлагам да престанем да си говорим с недомлъвки. Ясно е, че нападателите не бяха типични партизани. Да оставим настрана това, че по оръжията им имаше следи от заводска грес, че дрехите им бяха старички, но обувките им — съвсем нови. Човек би помислил, че наскоро са се преекипирали. Но видяхте ли ноктите им? Бяха си поначернили малко ръцете, но за беда мръсотията не беше проникнала отдолу. Ама че глупава самонадеяност. Да не би да са си въобразявали, че никой от тях не може да бъде убит? И че добре поддържаните им нокти няма да ни направят впечатление? Това не бяха терористи. Това бяха професионални убийци, докарани специално отнякъде. Избрани са за тази задача, защото са араби. Но не пустинята е обичайното им място на действие, а Атина, Рим, Париж или Лондон.
Миша кимна в знак на съгласие.
— Вече три години, откакто сте тук, а професионалните ви навици не са притъпени.
— Освен това е ясно, че атаката не е била насочена към цялото село — Сол посочи с ръка останките от дома си. — Най-много пострада нашата къща. Главната им цел сме били ние.
Ерика мина зад Миша и постави ръка на рамото му.
— Но защо все пак дойде, стари приятелю?
Миша тъжно я погледна.
— Кажи ми, какво има?
— Ерика, баща ти е изчезнал.
Равновесието на неусетно изнизалите се три години бе внезапно нарушено. Чувството за безметежно съществуване бе безвъзвратно отминало. То бе заменено отново с напрегнатото ежедневие на предишния му начин на живот, което означаваше да бъде винаги нащрек, с изопнати нерви, изпълнен с подозрителност. Бягството от света се оказа невъзможно. Дори и тук не можа да намери търсеното спокойствие. Онова, от което се стремеше с всички сили да избяга, се върна с неподозирана настойчивост.
През нощта Сол и Ерика разговаряха, седнали край огъня пред развалините на своя дом. Кристофър спеше у съседите, а Миша в колата си.
— Ако целта на нападателите сме били ние — подхвана Сол, — а не се съмнявам, че е точно така, в най-скоро време можем да очакваме нови гости.
Ерика упорито разбутваше огъня с пръчка.
— Няма да е честно от наша страна да оставаме в селото и да излагаме жителите му на опасност — допълни Сол.
— И какво да направим според теб? Да поставим табела с надпис: „Хората, които искате да премахнете, не живеят вече тук.“
В очите й се отразяваха отблясъците от огъня.
— И сами ще разберат, че сме заминали — по същия начин, по който са узнали, че сме тук.
— Но какво искат от нас?
— Три години са твърде много време, не виждам причина да се захващат отново с нас — поклати с недоумение глава Сол. — Освен това се разбрах с бившите си шефове от ЦРУ да не ме закачат, ако се покрия някъде.
— Нали точно това направихме — горчиво каза тя — дойдохме на края на света.
— Затова мисля, че нападението няма нищо общо с миналото.
— Значи причината е някъде другаде.