— И още не знаем каква е.
— Мислиш ли, че е съвпадение?
Подтекстът на въпроса не беше много ясен, но той се досети какво имаше предвид Ерика.
— Изчезването на баща ти ли?
— Да, вчера.
— А днес — нападението?
— Лошите новини никога не идват сами, но все пак…
— Не, не вярвам да е съвпадение. Не можем да пренебрегнем очевидните факти. Не бива да оставаме слепи пред нещо, което само ти се набива в очите.
— Тогава да не оставаме.
— Но ти знаеш какво означава това.
Тя започна още по-усърдно да разбутва огъня.
— Още една причина да напуснем дома си. По-скоро онова, което е останало от него.
— Как да не побеснее човек от яд? — Сол си мислеше за напоителните канали, в които бе вложил толкова труд, като ги построи и разшири.
— Е, добре. Щом толкова лесно можем да се откажем от всичко това, значи не си е заслужавало да го имаме.
— Но нямаме никакъв шанс срещу преследвачите си, които и да са те, ако не вземем инициативата в свои ръце.
— Що се отнася до баща ми, нямам намерение да стоя със скръстени ръце. Идването ни тук, в това изолирано от света място, означаваше, че няма да мога да го виждам, а това ми струваше твърде много.
Огънят пращеше. Ерика рязко стана.
— Нашите нападатели без да искат ни направиха услуга. Ще имаме по-малко неща за носене. По-добре да не губим време.
— Час по-скоро трябва да разберем какво се е случило с баща ти.
— И да си отмъстим на онези, които ни изгониха от нашия дом.
— Цели три години — неуверено каза Сол. — Не съм сигурен дали все още сме достатъчно добри професионалисти, въпреки комплиментите на Миша.
— Дали сме добри? О, мисля, че просто съм си починала през тези три години. Бъди сигурен, че горчиво ще съжаляват онези, които са отвлекли баща ми, когато разберат с кого си имат работа.
Покаяние
На юг от Кайро, на запад от река Нил. Нитрийската пустиня. Египет.
Този път отглеждаше не мишка, а гущер, който не правеше човешки номера като Малкия Стюарт и по този начин не го караше да чувства липсата на хора около себе си. Гущерът излизаше от дупката си изпод скалата веднага след зазоряване и няколко часа се приличаше на слънце. На мръкване отново лягаше върху един камък, като поемаше излъчващата се топлина. През деня, когато слънцето припичаше с ужасяваща сила, се криеше под земята. Гущерът бе дълъг тридесет сантиметра, жълт, с къси крака, сбръчкана кожа, немигащи очи и вечно стрелкащ се навън език — свидетелство за своенравните творчески хрумвания на Господ Бог.
От дъното на пещерата, полуизлегнат в мрака, Дру наблюдаваше влечугото, което заемаше обичайната си сутрешна поза на входа. Той мразеше тази твар, но го търпеше, защото знаеше, че по този начин Бог го изпитва. Гущерът му помагаше да се покае. Слънцето се издигаше все по-високо в небето и изпращаше своите лъчи в пещерата, които разсейваха мрака. Дру разглеждаше суровите очертания на скалната дупка, на фона на която отшелническата му килия в Картузианския манастир във Върмонт, където бе прекарал шест спокойни години от живота си, му се струваше истински лукс. Мислено сравняваше гущера, който наричаше ту Луцифер, ту Квазимодо, с Малкия Стюарт — мишлето, което се бе превърнало в негов приятел по време на последните две години от престоя му в манастира. Но то умря, както и всички монаси, вкусили от отровния хляб, с който убийците искаха да премахнат Дру. Самият той бе останал жив, но бе принуден да напусне своя рай — един грешник, който се връщаше в грешния свят. Последвалите събития — стълкновението със „Скалпел“, бившата разузнавателна агенция, за която работеше, подновеното приятелство с Арлийн, неочакваното обвързване на живота му с Братството на камъка — по един парадоксален начин бяха изкупили прегрешенията му. След това отново се случиха събития, които го принудиха да потърси убежище в скалистите пещери, където се бе зародило християнското монашество. Той се опита още веднъж да измоли пречистване на душата си и опрощение на греховете си чрез искрено покаяние и молитви към Бога.
Така бе изминала цяла година. В пустинята сезоните не се сменяха, дните се точеха мъчително еднообразно, човек губеше представа за времето — струваше му се, че тече ту безкрайно бавно, ту съвсем бързо. Понякога годината му изглеждаше цяла вечност, друг път просто месец или дори седмица. За ориентир му служеха израсналата дълга коса и брадата, а също и привършващите запаси от храна. Тогава се налагаше да пресече пустинята, за да отиде до най-близкото село, което беше на един ден път оттам, и да си купи провизии. Когато срещнеха този висок, измършавял, обгорял от слънцето мъж с хлътнали очи и парцаливи дрехи, селяните почтително му правеха път, мислейки го за светец, макар той да не се смяташе за такъв.