Единствено ходенето до селото нарушаваше еднообразието на дните му — гимнастика, медитация и молитви. По-късно се почувства твърде отпаднал поради вечното недояждане и изостави физическите упражнения. Лягаше в дъното на пещерата и си припяваше, като си представяше, че участва в църковна служба. Чудеше се дали латинският е причина гущерът от време на време да обръща рязко грозната си глава с немигащ поглед към него. А може би реакцията му не беше нищо друго, освен отговор на дразнението, предизвикано от звука? Но с каква цел бе създадено това ужасно грозно влечуго? Скалите, макар и да не можеха да възприемат света около себе си, поне бяха красиви и човек можеше да им се възхищава. А този гущер не бе в състояние да оцени нищо друго в тях, освен топлината, която поглъщаше с набръчканата си жълта кожа. Едва ли имаше мислещо същество, което да може да възприеме тази гнусна твар.
„Това е изпитание“ — мислеше Дру. — „Ако мога да харесам този гущер, ще спася душата си. Ще покажа, че всецяло съм отворил сърцето си за Бог и всички негови творения.“
Но задоволяването на телесните нужди пречеше на пълното отдаване на медитация и молитви. Налагаше се да ходи за вода. Недалеч имаше изворче — това бе една от причините, поради които бе избрал това място. Както обикновено беше отложил утоляването на жаждата си, отчасти за да увеличи самонаказанието си, отчасти за да изпита по-голямо удоволствие, когато най-после пийнеше глътка вода. Това непрекъснато люшкане между стремежа да си налага болка и удовлетворяването на жизненоважни нужди му причиняваше силни душевни терзания. Най-после реши този проблем, като си каза, че утоляването на жаждата е механизъм за оцеляване, измислен от Бог. Ако се откаже от това удоволствие, ще умре. Това би било самоубийство, а то е най-големият грях.
Беше така отпаднал, че мислите му започнаха да блуждаят. Удоволствие и болка. С Арлийн и далеч от нея. Ако събитията не се бяха стекли така, не би имало нищо по-хубаво от това да останат заедно през целия си живот. Братството на камъка бе осуетило тези планове. Братът на Арлийн бе убил член на Братството, спасявайки Дру. От своя страна, за да му се отплати, понеже знаеше какви ще бъдат последиците, Дру направи да изглежда така, сякаш сам го е извършил. Избяга и се скри. Въпреки че жадуваше за човешка топлина, той самоотвержено се посвети на една по-различна любов.
Опита се да стане, за да отиде до извора, но не успя. Устните му бяха напукани от жажда. Тялото му бе крайно изтощено от постоянно недояждане. Мисълта му ставаше все по-неясна. Гущерът се надигна от мястото си, прогонен от жегата, и се стрелна под камъка. Дру губеше представа за времето. На входа на пещерата се появи някаква сянка. Дали вече бе залез слънце?
„Да не би да имам халюцинации?“ — чудеше се Дру. Защото сянката му заприлича на силует на човешко същество — първото, което се появяваше там, откакто се бе настанил в тази килия. — „Не може да бъде.“
Но сянката се удължи и наистина се превърна в силует на човек.
„Не, не е възможно това да е…“
Когато видя гущерът да изпълзява от вътрешността на пещерата, Арлийн се намръщи: „Каква гадост.“ Отвращението й се засили от подозрението, че са й дали погрешни упътвания. „Може ли гущерът да се припича на такова уязвимо място, ако пещерата е обитаема?“ Грозното приклекнало влечуго бе надигнало глава, дочуло шума от падащите камъни, свличащи се по склона. Бе изопнало тяло и избягало, когато тя застана така, че му закри слънцето. Всичко това би могло да означава само едно — че тя, а не някой във вътрешността, е причина гущерът да се подплаши. Оттук следваше ли заключението, че пещерата е необитаема?
Тя се спря обезкуражена, но палещото слънце я накара да побърза напред. Крайно изтощена и така обезводнена, че бе престанала да се изпотява, тя имаше нужда от сенчест подслон. Бе изкачила склона с последни усилия. Застана на входа на пещерата и напрегнато се втренчи в мрака. Пълната тишина вътре увеличи обзелото я съмнение, че са я пратили за зелен хайвер.
Въпросът беше дали са го направили без да искат или умишлено. Два часа след като излезе от близкото село вчера сутринта, колата, която бе взела под наем, отказа. Двигателят бе изхъркал и замлъкнал. Тя бе опитен механик — повдигна капака и се надвеси над мотора, за да разбере къде е повредата, но не успя да я открие. Питаше се дали да не се върне, но разстоянието, което вече бе изминала с колата, се равняваше на половин ден път пеш — почти толкова, колкото щеше да й отнеме, за да стигне до целта си. Преди да излезе от селото, беше напълнила манерката си с вода. Знаеше какво да прави, за да оцелее в пустинята. Трябваше да се предпази от обезводняване, като почива на сянка през деня, когато пече най-силно, да се катери на смрачаване и през цялата нощ. Така щеше да има достатъчно запаси от вода, за да може да стигне пещерата до сутринта и да се върне. Но само ако пиеше с мярка.