Малко преди обяд, когато си бе направила сянка като закрепи едно тънко платно между две скали и тъкмо пропълзяваше под заслончето, за да се скрие от адските лъчи на слънцето, чу едва доловим шум от стъпки вдясно зад себе си. По начина, по който някой се опитваше да се прокрадне незабелязано, разбра, че положението е сериозно. Реши да не използва огнестрелно оръжие, защото ехото от изстрелите щеше да се разнесе надалеч в обикновено тънещата в тишина пустиня и да привлече вниманието на хищниците. Ето защо тя се престори на уплашена, когато двама араби, облечени с роби и със завити около главите избелели от слънцето памучни кърпи, насочиха пистолетите си към нея и й заповядаха да се съблече. Арлийн разкопча дрехата си отпред на гърдите, което отвлече за момент вниманието на нападателите. В този миг тя се извъртя, ритна с все сила и обезоръжи онзи, който бе по-близо до нея, като му счупи китката. Извъртя се светкавично, ритна пистолета и на втория, като също му счупи костта, след което ги уби, докато бяха още зашеметени, пречупвайки им гръкляна. Всичко стана толкова изненадващо и мигновено, че двамата умряха, без да разберат какво става, все още гледайки похотливо към нея. Тя скри телата им в скалите, като ги остави за храна на лешоядите. След това си направи нов заслон с тънкото платно, но една мисъл не й даваше покой — дали мъжете бяха попаднали на нея случайно или я бяха проследили от селото, където беше питала за посоката. Ако онези, които се опитаха да я убият, са от селото и нарочно бяха повредили колата й, то не беше чудно, че пещерата е необитаема — просто я бяха насочили умишлено натам, колкото може по-далеч в пустинята.
Почувства такова отчаяние, че й се прииска да вдигне юмруци към небето и да закрещи от безсилие. Бе дошла чак от Ню Йорк, за да се окаже, че е била път напразно. Все пак трябваше да помисли за себе си и да се скрие от слънцето. Желанието да освежи пресъхналите си устни с глътка вода от манерката бе непреодолимо, но вместо това тя влезе в пещерата с насочен пистолет — висока, грациозна, със зелени очи и кестенява коса, чувствена, около тридесетгодишна жена, с широкопола шапка, риза и панталони цвят каки, високи обувки и раница.
Замириса й на кисело, като на въглероден двуокис. Почувства и друга миризма — на мъжко животно, откъдето заключи, че пещерата до неотдавна е служила за бърлога. Бе застанала точно на входа, закривайки достъпа на слънчевите лъчи, и се взираше в мрака. Не можеше да се каже, че вътре бе хладно, но все пак не бе и така горещо, както навън под адското слънце. Държеше пистолета си в ръка и сдържаше дишането си, като се напрягаше да чуе някакъв звук.
— Дру? — гласът й беше напрегнат, развълнуван. Ако той е вътре, би трябвало да й се обади. Освен ако не се бе скрил като гущера, ако я бе забелязал да се приближава. Тогава търсенето й би било напразно, а надеждата, че той ще я посрещне сърдечно — мъчителна самоизмама.
Ехото от гласа й замлъкна. Тя започна да се ослушва, затаила дъх. Нещо й подсказваше — вероятно интуицията, че в пещерата има някой. Тя чу — по-скоро си внуши, че чува прошумяването на дреха, слаба въздишка и търкане на тяло върху камъните. Почти недоловимите звуци идваха от дъното на пещерата. Приклекна и се дръпна вдясно, за да освободи входа. Ослепителните слънчеви лъчи проникнаха вътре.
Очите й привикнаха към мрака, а освен това светлината, нахлуваща през входа, й помогна да забележи износените сандали върху мръсните напукани стъпала на мъж, подпрян на стената. Смачканата роба бе вдигната над кльощавите колена. Ръцете, отпуснати върху бедрата, бяха като на скелет.
— О, мили боже! — ехото усили мъчително прошепнатите думи. — Дру! — изрече тя малко по-силно.
Спусна се към него и го задърпа към слънцето, шокирана от дългата коса и брадата, стигащи до кръста му, от изпитото му, обезобразено лице.
— О, боже, Дру!
Той я разглеждаше през полузатворените си очи, без да може да повдигне клепачите си. Напуканите му устни се размърдаха.
Арлийн побърза да свали манерката от кръста си и развъртя капачката.
— Не се опитвай да говориш!
Но той направи още едно усилие. Чу се едва доловимо хриптене. То й заприлича на звука от стъпки върху напукана суха кал.