Даде на Дру още малко вода, тя също пийна и малко се поокуражи, като видя, че силите му се възвръщат.
— Защо си тук? — запита я той.
— Не е ли очевидно?
Той поклати глава.
— Защото те обичам.
Той пое дълбоко въздух. Беше силно разчувстван.
— Любов… да — Дру произнасяше думите с усилие. — Но как ме откри?
— С постоянство.
— Не разбирам. Мисля, че добре заличих следите си.
Тя кимна.
— Е, тогава…?
— Братството.
Дру потръпна.
— Ти избяга от тях, за да не преследват брат ми, който преди това също ти спаси живота. Мислеше, че си успял да се скриеш ли? Не си.
Тя бръкна в раницата си и извади пликче фъстъци. Започна да яде, като се наслаждаваше на соления им вкус. Той също посегна да си вземе.
— Обещаваш ли да го дъвчиш бавно и тогава да го глътнеш?
Той кимна.
Тя постави един фъстък на устните му.
— Ако не беше така брадясал, щях да те целуна.
— Това закана ли е? — изпъшка той — Кажи ми за Братството?
— Да, проследили са те от момента, в който напусна апартамента ми в Ню Йорк — отговори тя. — Останал си с впечатление, че си ги заблудил, защото те не са предприели нищо против теб. След Англия, Италия и Мароко си решил, че е най-безопасно да дойдеш в Египет. Но и тук са те намерили. През цялото време не са те изпускали от погледа си.
— И ти знаеш всичко това?
— Да, защото преди две седмици един от тях дойде при мен.
— Значи всичко е било напразно? — тежко въздъхна Дру.
— Не, това е спасило живота ти, както ми обясни свещеникът. В Братството са решили, че доброволното ти изгнаничество тук е по-лошо и от най-строгото наказание, което биха измислили за теб. И са били прави, като те гледам на какво приличаш.
Той наистина будеше съжаление — измършавяло тяло, изпито лице, дълга до кръста коса и брада.
— Трябва да си възвърнеш силите. Стомахът ти ще може ли да поеме още един фъстък?
— Трябва. Имам нужда от сол.
Тя му даде и отхапа парче телешко.
— Свещеникът ми каза, че Братството е решило, че си страдал достатъчно и си изкупил вината си за смъртта на техния човек.
Дру втренчено я гледаше.
— Обеща ми, че ще се върнеш по Великденските пости — нежно го целуна по челото Арлийн. — Всеки ден чаках и се надявах. Когато не дойде първата година си помислих, че никога няма да се върнеш.
— Колкото и да се опитвах, не можех да престана да мисля за теб — промълви той.
— Обичам те.
— Значи изгнаничеството ми свърши? Вече са ми опростили вината? — треперейки, той докосна ръката й.
Тя замълча.
— Какво има?
— Не са ти простили. Викат те. Ще трябва „да оправдаеш повикването“, както се изрази свещеникът.
— Какво имаш предвид? — намръщи се той.
— Искат да ти възложат някаква задача — отговори с тревога в гласа тя, избягвайки погледа му. — Само при това условие могат да те оставят да напуснеш това място. Когато свещеникът ми каза къде си, веднага се хванах за тази възможност да те видя отново, исках само да бъда с теб. Никога не съм се чувствала така самотна, откакто избяга през онази нощ. Вече те бях изгубила веднъж, но тогава… — тя отново го целуна.
Той също я прегърна.
— Арлийн?
Тя го погледна.
— Какво искат от мен?
— Точно за това се тревожа. Свещеникът не пожела да ми каже. Изпрати ме тук. Да поговоря с теб. Да те убедя. Да те заведа при него.
Към залез слънце тя му помогна да се измъкне от пещерата. Насъбраната през деня топлина, която излъчваха камъните, правеше ниските нощни температури по-поносими. Преди да се стъмни, Арлийн извади ножа си и подстрига косата и брадата на Дру. Когато свърши, му каза, че прилича на „сексапилен аскет от картина на Ел Греко“.
Съблече робата му и го поизми с вода от манерката. След това отново го облече и внимателно започна да го храни. Използва последните минути преди напълно да се стъмни, спусна се по хълма, отиде за вода и се върна в пещерата.
Нощта ги покри с мантията си. Тя се сгуши до Дру и се притисна до него, излъчваща топлина.
— Водата не е проблем — каза тя.
— Но храната е.
— Да. За мен има достатъчно, но не и за теб, за да възстановиш силите си. Ще можем ли да минем през пустинята?
— Имам идея — отговори той.
Призори Арлийн зачака с нож в ръка. Когато гущерът изпълзя изпод камъка си, тя го уби, одра кожата му и го наряза на парчета. Оказа, че той не е съвсем безполезна твар. Арлийн постави месото на камък пред пещерата, за да се изпече на слънце. След това го занесе на Дру, който отхапа едно парче и започна да го дъвче. Глътна го, когато стана на каша, за да не раздразни стомаха си.