— А пък аз го мразех — каза той.
— А сега?
— Съжалявам, че трябваше да умре. Вече е част от мен. Обичам го.
Тръгнаха през нощта. Дру едва се крепеше на краката си и трябваше да се облегне на Арлийн. Вървяха през пустинята, като се ориентираха по звездите. Той трепереше. Ръката, с която го беше прихванала за гърба, се навлажняваше от потта му. Но това не я тревожеше. Щом се изпотява, значи балансът на течностите в тялото му се възстановява.
Често си почиваха и хапваха по малко от оскъдните запаси, които скоро привършиха. Полагаха всички усилия да не заспиват. На зазоряване стигнаха до някакъв проход между ниски хълмове. Тя разочаровано въздъхна. Проходът бе близо до мястото, където се бе повредила колата й, на половината път между пещерата на Дру и селото. Не се бяха отдалечили достатъчно. След около два часа жегата щеше да бъде толкова непоносима, че щеше да се наложи да спрат и да си направят сянка с платното. Нямаше да могат да продължат преди свечеряване. В най-добрия случай щяха да стигнат селото рано на следващата сутрин, ако успееха да запазят бързината, с която се движеха през нощта. Но храната им бе свършила и Дру бързо щеше да загуби сили. Арлийн чувстваше как той започна все по-тежко да се обляга на нея. Ако не бяха в състояние да стигнат селото до сутринта, щеше да се наложи да спират отново на следващия ден, а дотогава Дру нямаше изобщо да има сили да върви сам.
„Може би ще трябва да го оставя и да отида сама да повикам помощ“ — мислеше си тя. — „Но ако започне да бълнува и тръгне нанякъде, а после не мога да го намеря?“
Отдясно на Арлийн изсвистя куршум. Отломка от камък удари ръката й. Ехото от изстрела изпълни прохода. Без да обръща внимание на кръвта, стичаща се по ръката й, тя придърпа Дру зад един валчест камък. Едновременно с това извади пистолета си. Надзърна иззад камъка, за да проучи обстановката на скалистия склон от дясната им страна, като търсеше с поглед откъде идват изстрелите. Избегна втори куршум, който разби на малки парченца камъка зад нея. С ужас си даде сметка, че вторият изстрел бе дошъл отляво, от другия склон. Бяха попаднали в кръстосан огън.
— Остави ме тук — с отпаднал глас я помоли Дру.
— Не.
— Слушай — Дру дишаше тежко, — не можеш едновременно да се грижиш за мен и да се справиш с тях. Така и двамата ще загинем.
— Казах ти, няма да стане.
Два куршума почти едновременно изсвистяха и се удариха в скалите зад тях — толкова близо, че ушите й запищяха.
— Техните аргументи са по-добри от твоите — каза Дру.
— Не съм била път до тук, за да те оставя отново сам — тя продължи да оглежда двата склона.
— Чуй ме.
Арлийн с учудване забеляза кръвта, която се стичаше по колената му, издраскани от камъните, върху които бяха залегнали.
— Нашите приятели там горе — започна той — можеха да ни убият още преди да сме се усетили. Или са лоши стрелци, или нарочно стрелят покрай нас.
— По-нататък?
Куршум отляво посипа с камъчета ботушите на Арлийн. Друг, идващ от противоположната страна, разклати основите на скалата, зад която се криеха.
— Имат нещо наум — повтори Дру. — Не им позволявай да ни притиснат.
Дру се опита да се прикрие.
— Бягай! Вземи ти инициативата. Докато не получат от теб онова, което искат, няма да те убият.
— А ти?
— Ще се погрижа доколкото мога за себе си. Ще те прикривам. Така поне ти ще имаш шанс да се спасиш.
Тя поклати отрицателно глава, като се прицелваше ту в едната, ту в другата посока по двата скалисти склона.
— Е, добре — каза Дру. — Ще улесня задачата ти.
Въпреки че бе силно отпаднал, Дру се надигна тежко, олюля се на колене и се претърколи иззад камъка в дерето.
— Ама, че си дървена глава!
Прозвучаха нови изстрели. Тя се спусна към склона вдясно, като се прикри под един насип.
Дру беше преценил правилно. Куршумите, които падаха пред нея и зад нея, бяха предназначени да я хванат като в капан, а не да я убият.
„Добре тогава“ — помисли си тя, — „да потанцуваме.“
Дру се изтърколи по склона и падна тежко долу в дерето, като за миг не можа да си поеме въздух. Утринното слънце все още не се бе издигнало на небето и лъчите му не успяваха да проникнат в дола. Събра малкото си останали сили и олюлявайки се, започна да се придвижва в полумрака, като държеше главата си наведена.
Стана точно така, както очакваше. Снайперистите са видели, че Арлийн му помагаше да върви и са разбрали, че той е твърде слаб, за да им окаже съпротива. Жените не бяха на почит в арабската култура, но нападателите трябваше да й отдадат заслуженото внимание за смелостта й, за това, че бе тръгнала през пустинята без придружители, които да я пазят. Освен това бе американка и действията й бяха непредвидими. Когато бе започнала да стреля по тях, бяха разбрали, че насреща си имат силен противник.