Без да се страхува, че може да си счупи крак, Арлийн продължи да тича по камъните. Тя се ядосваше на себе си, че не бе преценила ситуацията правилно, а бе помислила, че е нападната от сексуални маниаци. „Много бързо реши, че причината е в това, че си жена, че не могат да устоят на такава примамка. Дотолкова бе заета със себе си, че не си даде сметка какво става. Улесни ги без дори да забележиш.“
Като се прехвърли по-надолу, тя погледна първо към единия, после към втория арабин, които се целеха в дерето под нея. Нейният пистолет не беше точен на такова разстояние, но тя спря и също стреля, като се надяваше, че изстрелът най-малкото ще отвлече вниманието им. Но това не стана.
Арабинът отляво се спусна в дерето. Онзи отдясно се движеше успоредно на него, като й хвърли само бегъл поглед, колкото да се увери, че е все още на безопасно разстояние, след което премести вниманието си към своя партньор.
— Внимавай, Дру!
Ехото от нейния вик се сля с ехото от нечий друг.
Арабинът, който се бе спуснал в дерето, залитна и тръгна обратно нагоре, с изкривено от болка лице. Като повдигна очи към небето, все едно, че се моли, той конвулсивно се разтресе и падна по гръб.
Вторият арабин замръзна на място от изненада. Тази неочаквана парализа на нападателя му се оказа достатъчна за Дру, за да изпълзи до ръба на дерето, да грабне оръжието на умрелия и да простреля другия в лицето.
Ехото от изстрела заглъхваше. Дру се олюля и се свлече обратно в дерето.
Слънцето се бе издигнало и безмилостно напичаше. Арлийн полагаше неимоверни усилия, за да се движи още по-бързо. Спусна се в дерето и го откри.
— Внимавай. Тук някъде се крие кобра — предупреди я с гърлен глас Дру.
Тя потрепера.
Змията лежеше завита на кълбо върху пясъка на не повече от два метра от нея. Гледаше я с немигащия си поглед и я преценяваше.
— Май се кани да ме нападне! — Арлийн насочи към нея пистолета си.
— Почакай! — помоли Дру.
— Но!
— Остави я да живее.
Кобрата не бе настроена за ново нападение. Отпусна вирнатата си глава, стрелна с език и се оттегли нанякъде. Изглеждаше доволна от себе си и изпълнена с презрение.
— Замръзнах от ужас, когато я видях — каза Дру. — Единият арабин изненадващо скочи тук долу. Неочакваното раздвижване отвлече вниманието на змията.
— И тя ухапа него вместо теб?
— Малко й помогнах.
Арлийн заклати учудено глава, без да разбере какво иска да каже Дру.
— Змията беше само на една ръка разстояние от мен. Когато се извърна към моя нападател, бързо я хванах отзад за главата и я хвърлих към него. Падна върху рамото му.
На Арлийн й прилоша.
— Ухапа го в стомаха. Той изпищя и пусна оръжието, за да се освободи от нея. В този миг аз изритах автомата настрани. Мъжът се опита да избяга нагоре по склона. Змията отново го нападна. Аз вече се бях изкачил по-горе, на безопасно разстояние.
— И докато вторият се чудеше поразен какво става, стреля по него и го уби — каза Арлийн, като го гледаше с възхищение.
— Имах късмет.
— Не, заслугата е твоя. Въпреки че си така изнемощял, си намерил сили да се стегнеш точно когато трябва. Рефлекс.
— Това за комплимент ли да го смятам?
Той с мъка се държеше на крака. Тя му помогна да се облегне на нея и заедно излязоха от дерето. Долу все още бе сенчесто и очите я заболяха от яркото слънце, блеснало насреща им.
— Змията ми напомня за гущера — каза Дру. — Отначало я мразех. А сега я обичам.
— Само дано не се налага да я изядем. Има един по-добър начин да разбереш дали си християнин. Можеш ли да кажеш, че обичаш мъжете, които се опитаха да те убият?
— Не — Дру се загледа в тялото на арабина, който бе застрелял в лицето. — Господ да ми е на помощ, не мога.
Претърсиха трупа. Намериха пакет с фурми и смокини.
— Това решава въпроса с храната.
— Има резервни патрони, но никакви документи. Нищо, по което да се ориентираме за самоличността му. Ясно е, че са преследвали мен, а не теб — обърна се към нея Дру. — Но, защо?
Арлийн поклати удивено глава.
— Не знам. Ако са от близкото село, по-добре да го заобиколим.
— Разбира се. Но не са от селото.
Тя проследи погледа му, насочен към устата на застреляния и потръпна, когато разбра какво имаше предвид Дру.
Челюстта бе разбита, зъбите оголени. Виждаха се всичките, дори кътниците. Блестяха на слънцето, учудващо здрави и ослепително бели.
— Никакви пломби — констатира Дру.
— Всеки има пломби.
— Да, в Америка. Ако има пари да отиде на зъболекар. Но тук?
— Ако не пломби, то поне някой развален зъб.