— Предполагаме, че искат да ни отмъстят като приложат методите, посочени в „Нощта и мъглата“ — каза Сет.
Като че ли някой стегна в менгеме гръдния кош на Ледената висулка.
— Да, най-жесток терор — потвърди Холоуей. — Искат да накажат не само главата на семейството, но да внушат страх и на нас, техните деца, да ни измъчват, като ни държат в пълно неведение за това, което е станало с родителите ни, което винаги може да се случи и с нас.
— От поколение на поколение — направи гримаса Ледената висулка. — Отмъщението няма край.
— Този път ще има. Гарантирам — каза Сет. Това бе произнесено със съвсем равна интонация, въпреки изразеното възмущение.
Този силен контраст накара Ледената висулка да потрепери. Червеникавата коса, бледото, изпито и безизразно лице на Сет имаха такъв хипнотичен ефект върху него, че едва успя да отдели поглед от тях и да насочи вниманието си към Холоуей.
— Защо бяхте толкова сигурни, че ще дойда, та дори ме чакахте?
— Знаехме, че нямате друг избор. Когато Кеслер не се завърна, разбрахме, че мисията му се е провалила. Нито той, нито вие се отзовахте на следващите ни съобщения. Колкото и да не ни се искаше да е вярно, стигнахме до заключението, че и вашият баща е изчезнал, а може би и вие. Предположихме, че ако сте жив, няма да се спрете пред нищо, докато не откриете баща си. Накъде щяхте да се насочите най-напред? Тук при нас. На мястото на срещата, на която не дойдохте, при групата, която бе изпратила Кеслер при вас. Нима имахте друг ориентир?
— Надявам се — допълни Сет със сух и равен глас, — че няма да имате нищо против да работите заедно с мен.
Повече обяснения не бяха нужни. Ледената висулка отлично разбра за какво става дума.
Бащите им някога са били хората, от които е треперела цяла Европа. Въпреки че ги е свързвала обща цел, между тях е съществувало съперничество, което граничело понякога с враждебност. Единият непрекъснато се е стремял да надмине другия по пътя към успеха, защото предимствата от това да бъдеш любимец на шефа си, били значителни. По-късно и двамата се влюбили в една и съща жена, а когато тя избрала бащата на Ледената висулка, а не на Сет, професионалното съперничество се превърнало в личен въпрос. Ревността от страна на бащата на Сет се изродила в омраза. Конфликтът между тях се задълбочил след провала на каузата, на която посветили живота си. В последствие започнали работа към разузнаването, но често се оказвали на противоположни страни, което било допълнителен повод за омраза. Когато излезли в пенсия, те се установили да живеят в различни точки на света — единият в Австралия, другият в Южна Америка. Бащата на Ледената висулка никога не сваляше тениската, с която ходеше дори и на плажа, на техния Бонди Бийч в Сидни, за да не се видят двата белега от огнестрелни рани, получени от неговия противник.
А сега Ледената висулка стоеше пред сина на най-големия враг на баща си. Видът на слабия мъж с бледо, сурово лице, облечен в сив костюм, го караше да настръхва. Дори и в псевдонима „Сет“ се криеше нещо свръхестествено. Сет бе египетски бог на пустинята, на опустошението, на сушата, на хаоса, на мрака и разрушението. С червена коса, също като на стоящия пред него мъж. И с бледа кожа. Но най-често го изобразяваха като някакво странно чудовище — с тяло на сива хрътка, зурла като на мравояд, квадратни уши и разцепена опашка.
Богът на смъртта.
Сет. Идеалният псевдоним за убиец.
„А моят? Ледена висулка?“
Сет му подаде ръката си.
— Моят баща много е обичал майка ви.
— Баща ми винаги съжаляваше, че не са могли да бъдат приятели — кимна Ледената висулка.
— Но ние можем. Ако не приятели, то поне съюзници, свързани от обща цел.
Ледената висулка чувстваше, че Сет никога не би могъл да се сприятели с когото и да било. Но това не беше важно. Не бяха влизали в пряк конфликт, а в момента имаха причини да се съюзят. Ако двамата обединяха своите умения, никой не би могъл да им се противопостави. Щяха при всички случаи да победят — или като намерят бащите си, или като отмъстят за тях.
Ледената висулка пое сухата студена ръка. След това отново се обърна към Холоуей.
— Какво предлагате за начало?
— Да потърсим общото за всички, общия знаменател. Нашите бащи не се срещаха един с друг. Вярно е, че поддържаха някаква връзка помежду си, за да могат да си помагат, ако усетят, че нещо ги заплашва, но полагаха големи усилия да не смесват предишния си живот с настоящия. Бяха се установили на хиляди мили един от друг. Въпреки всичко враговете им успяха да ги открият.