— Нищо чудно — обади се Ледената висулка. — Трябвало е да открият само един от тях и да го упоят с лекарства, за да разберат къде са останалите. Баща ми винаги се тревожеше от това споразумение за взаимна подкрепа между тях.
— Но съществуваше разумно ограничение — обади се Холоуей. — За да се предпазят от опасността, за която говорите, всеки член на групата знаеше местонахождението само на един човек. Например вашият баща не знаеше къде е бащата на Сет. Ако врагът е проследил някой от тях и го е принудил да говори, той е узнал адреса само на следващия и така е трябвало да ги обикаля един по един.
— Не е станало по този начин — каза Сет.
Холоуей потвърди.
— Някои членове на групата са изчезнали почти по едно и също време. Освен това остава въпросът как е бил открит първият от тях, който изчезна? Не, не мисля, че са се издали един друг — каза Холоуей с пресипнал глас. — Получили са сведения за тях от външен човек.
— Откъде?
— Казах ви — да търсим общия знаменател. Имало е един човек, който е бил в течение на всичко. Малко по-различен от останалите членове. Свещеник. Кардинал Павелич.
Ледената висулка изведнъж си спомни, че последното, което му каза Кеслер в Сидни, бе: „Кардинал Павелич! Също е изчезнал.“
— Ако открием какво се е случило с кардинала, ще разберем и за баща ми — каза Холоуей — и за вашия, и…
— За моя — добави Сет. — Както и за всички останали.
Ужаси, ужаси
Виена.
Сол бе застанал почтително назад, хванал Кристофър за ръката, докато Ерика мрачно разглеждаше дневната на баща си. Апартаментът заемаше втория етаж в триетажна кооперация, разположена на тиха уличка недалеч от река Дунав. Денят бе сив поради поройният дъжд, стаята — мрачна, та се наложи Миша Плец да запали лампите, въпреки че бе рано следобед.
Мебелировката бе семпла — един люлеещ се стол, канапе, малка масичка, обикновен тъмен килим, няколко снимки на Ерика, Кристофър и Сол. Сол не видя нито радиоапарат, нито телевизор, но имаше претъпкана с книги библиотека — главно биографии и исторически книги, както и няколко лампи за четене. Ако съдеше по скромната обстановка, човек не би казал, че бащата на Ерика, който бе работил за Мосад, е получавал добра пенсия от Израел. Като се добавеха и дивидентите от няколко скромни вложения, баща й би могъл да си позволи много и далеч по-хубави вещи. Но след смъртта на жена си преди пет години Джоузеф Бернщайн се бе освободил от нейните принадлежности и бе предпочел да живее съвсем аскетично. Единственият разкош, който си позволяваше, бе чашата горещ шоколад сутрин и следобед, който пиеше в едно кафене край Дунав. А също и пушенето на лула, ароматът на която бе попил в мебелите и стените на апартамента. Самият Сол никога не бе пушил — Елиът му бе забранил. Но изтънченият аромат приятно погъделичка ноздрите му.
Въпреки че не се виждаха снимки на бащата на Ерика, Сол си припомни високия, набит, наближаващ седемдесетте мъж, леко прегърбен, с гъста бяла коса, която никога не стоеше сресана, рошави бели вежди и дълъг около два сантиметра белег отдясно на острата му брадичка. Никога не бе отварял дума за белега сам, а ако някой го запиташе, най-много да му отговореше с една дума — „Минало“, без да дава никакви обяснения. И нея едва едва промърморваше, а сивите му очи зад очилата придобиваха тъжно изражение.
Сол от време на време ободряваше сина си, като го потупваше по гърба и гледаше как Ерика бавно мести поглед върху предметите в стаята.
— Разкажи ми отново — помоли тя Миша.
— Преди четири дни — тъжно въздъхна той — Джоузеф не отишъл в кафенето, където сутрин пиел горещ шоколад. Собственикът не обърнал внимание, но следобед той отново не се появил. А баща ти ходел най-редовно, по два пъти на ден, дори и когато не се чувствал съвсем добре.
— А това му се случваше много рядко.
— Да, здравеняк.
— Човек на навика — намеси се Сол.
Миша го наблюдаваше с интерес.
— Предполагам, че собственикът също е от вашите хора, от Мосад.
Миша не отговори.
— Ходил е там не само за да пие горещ шоколад, нали? — попита Сол. — Въпреки че се е пенсионирал, е продължил да следва обичайната си програма, което е улеснявало връзката с него, без да привлича излишно внимание.
Миша отново не отговори.
— Не че някой е имал нужда от услугите му — продължи Сол. — Но кой знае? Понякога един възрастен господин с богат опит, който официално се е оттеглил от разузнаването и от този вид дейност, може да се окаже много полезен за определена задача. А и за самия Джоузеф е било добре да има някаква цел в живота, макар и да бъде резерва. Може би не сте имали реална нужда от услугите му, но сте се отнесли много мило с него, като сте го накарали да не се чувства изхвърлен от играта.