Миша само неопределено повдигна вежди — без да се разбере дали потвърждаваше казаното или е изненадан.
— Освен това… по този начин сте могли да наблюдавате всички… чрез неговия навик да ходи два пъти на ден в кафенето, сте имали чудесна възможност винаги да знаете как е, дали не му се е случило нещо, например сърдечен удар. А също така сте следили дали някой стар неприятел не се опитва да му отмъсти. Така, без да засягате гордостта му, сте го защитавали.
Ерика застана по-близо до Миша.
— Вярно ли е всичко това?
— Мъжът ти е много добър.
— Това ми е известно — отговори тя. — Кажи ми прав ли е Сол?
— Какво лошо има в това? Грижехме се за него, а също и за нашите работи.
— Нищо лошо — отвърна тя. — Само дето…
— Не е вършил нищо за нас, ако това имаш предвид — каза Миша. — Въпреки че не бих имал нищо против да работя с него. Не нещо опасно, разбира се. Но за проследяване или рутинно събиране на информация за разузнаването той бе все още първокласен служител. Трябва да знаеш, Ерика. Баща ти се оттегли по свое желание, а не по наше.
— Моля?
— Да не искаш да кажеш, че си изненадана?
Тя потвърди с кимване.
— Въпреки възрастта му, бих си позволил да наруша някои правила и да го задържа на работа — продължи Миша. — Нямаме кой знае колко много талантливи служители, та да захвърляме с лека ръка един специалист от такава класа, макар и малко по-възрастен. Но той помоли да се оттегли. Настоя.
— Нещо не разбирам — каза тя. — Работата му означаваше всичко за него. Толкова я обичаше.
— Без съмнение. Работата и страната си.
— Щом е така, защо е избрал да живее тук, във Виена? Защо не в Тел Авив или Йерусалим? — попита Сол.
Ерика се присъедини към въпроса му.
— Това ни измъчваше. Сол, например, се бе споразумял с бившата си служба, разузнаването, за което работеше, да не го закачат, ако се оттегли. Същото важеше и за другите спец-служби. В замяна на информацията, която им даде, те се съгласиха да му простят, че е нарушил правилата. Но само ако останеше да живее в някое затънтено село на края на света. А баща ми не е бил задължен да се установи тук. На няколко пъти го молихме да дойде при нас, да станем едно голямо семейство, да се радва на внука си. Но той все ни отказваше. Не можех да разбера защо. Той не държеше на удобствата на цивилизацията. Стига да имаше горещ шоколад и тютюн, би могъл да се задоволи с всичко останало, където и да е.
— Може би — каза Миша.
— Имаш ли да ни казваш още нещо? — Ерика го гледаше в очите.
— Помоли ме да ти разкажа всичко отначало и аз започнах. След като баща ти не е отишъл на закуска в кафенето, а след това е пропуснал и следобедното си посещение, собственикът — Сол е абсолютно прав, той е наш служител — изпратил човек, който да му занесе сандвичи и шоколад вкъщи, все едно, че баща ти ги е поръчал по телефона. Онзи почукал на вратата. Никой не му отворил. Почукал отново. Разгледал ключалката. Секретът не бил спуснат. Влязъл вътре с изваден пистолет, но нямало никой. Чаршафите — Миша посочи към вратата на спалнята — били пъхнати под дюшека и изпънати по военному.
— Баща ми винаги така си оправя леглото — потвърди Ерика. — Свикнал е на ред. Опъва чаршафите веднага щом стане.
— Точно така — добави Миша. — Което означава, че или не си е лягал предната вечер, когато се е прибрал, или че си е оправил леглото сутринта в деня на изчезването и по неизвестна причина не е отишъл там, както обикновено.
— Става въпрос за двадесет и четири часа — каза Сол.
— Освен това Джоузеф не е бил болен. Нашият служител набързо е заключил, че нещо му се е случило на път за вкъщи или след като е излязъл от апартамента. Например транспортна злополука. Но нито в полицията, нито в болниците е постъпвало сведение за подобна личност.
— Преди малко използвахте думата „набързо“ — въпросително каза Сол.
Миша се извърна.
— Казахте, че служителят ви набързо е решил, че нещо се е случило с Джоузеф, след като е напуснал апартамента. Какво го е накарало да мисли така?
Миша направи болезнена гримаса. Бръкна в джоба си и извади два предмета.
— Открил е това на масичката.
Ерика изпъшка.
Сол се обърна към нея, разтревожен от внезапно пребледнялото й лице.
— Двете любими лули на баща ми — каза тя. — Никъде не излизаше, без да вземе поне едната.
— Значи каквото и да се е случило, станало е тук, горе — каза Миша.