— Или омразата му към тези, които са го принудили да върши всичко това.
Вниманието на Сол бе привлечено от една книга, която лежеше отворена на рафта. Тръпки го полазиха, когато прочете заглавието — „Орденът на черепа: История на хитлеровия SS.“ Книгата бе на немски, публикувана през 1966, с автор Хайнц Хьон. Върху отворената страница бе подчертан с черно един пасаж. Сол си го преведе наум.
Сензационното, наистина ужасяващото при унищожаването на евреите бе, че хиляди германци, уважавани глави на семейства, бяха превърнали убийството в свой занаят. Когато не бяха на работа, се превръщаха в най-обикновени, зачитащи законите граждани, на които дори и през ум не им минаваше да се отклонят от общоприетите добродетели. Главното командване на SS не одобряваше садизма. Максимата на Химлер гласеше, че масовите екзекуции трябва да се извършват чисто, на трезв ум; дори когато се подчинява на заповед за извършване на убийство, есесовецът е само „добър патриот“.
— Добър? — промълви Сол.
С черно мастило и неравен почерк на две места в полето бяха написани няколко думи на еврейски.
— Почеркът на баща ми — обади се Ерика.
— Ти си специалистка по еврейски.
— Това са цитати. Мисля, че са от Конрад, „Сърцето на мрака“. На първия ред пише: „Ужаси, ужаси.“
— А на втория?
Тя се замисли.
— Какво ти е?
Ерика не отговори.
— Не можеш да го преведеш ли?
— Мога.
— Е?
— Пак от „Сърцето на мрака“… — „Унищожете зверовете.“
След един час престой долу бяха все така объркани, както и в началото. Сол не издържаше повече в мрачната стая. Трябваше да се махне оттам.
Ерика затвори кутията с документи.
— Как е могъл баща ми непрекъснато да слиза долу, да забожда снимки по стените и да прелиства тези сведения? Този постоянен сблъсък с фактите сигурно му е оказал някакво влияние?
— Но това не е доказателство за самоубийство.
— Нямаме данни и за обратното — мрачно отвърна Ерика.
Загасиха лампата и се отправиха към стълбите. Изведнъж Сол се сети за нещо и дръпна Ерика за ръката.
— На едно място не проверихме — и я поведе обратно като осветяваше пода с фенерчето.
— Но какво…?
— Миша не ни каза какво ще открием тук долу. За да не се настройваме предварително и да градим хипотези. Но без да иска, все пак спомена нещо. Че през войната докторът е криел най-тежко болните си пациенти тук, а също и картоните им.
— Да, чух. Но как… — гласът й пресекна. — О!
— Да. Докторът е държал картоните под пода — каза Миша. — Трябва да има скривалище.
Сол внимателно изучаваше пода. В ъгъла, зад купчина кутии прахът му се стори поразбутан. Опипа с пръсти, попадна на тънък процеп и повдигна неголяма бетонна плоча. Оказа се съвсем малък тайник. Лъчът на фенерчето освети някаква тетрадка.
Сол я отвори. Въпреки че бе писано на еврейски, си личеше, че е някакъв списък.
С имена.
Десет фамилии.
Всичките еврейски.
Дъждът продължаваше. Кристофър спеше на канапето. Миша бе седнал до него и се взираше в отворената врата на стаята.
Сол прекрачи прага, като размахваше ядосано тетрадката.
— Значи сте я намерили — каза Миша.
— Без малко да не я видим — още по-ядосано рече Ерика с влизането си. — Чудя се дали изобщо искаше да я открием.
— Не бях сигурен.
— Дали искаше? Или дали трябваше?
— Има ли значение? Намерили сте я.
— За първи път започвам да се съмнявам в теб — каза тя.
— Ако не я бяхте открили, а ти все още настояваше да издирваш баща си, щях да се противопоставя — каза Миша.
Кристофър се размърда в съня си.
— Постави се на мое място. Откъде бих могъл да зная дали не сте излезли от форма в пустинята?
— Би могъл да опиташ някой ден — отговори му Ерика.
— Алергичен съм към пясъка.
— А към истината?
— Не ви излъгах. Само ви изпитвах.
— Приятелите не се изпитват един друг.
— Но професионалистите трябва да го правят. Ако не разбираш това, значи все пак пустинята ви е повлияла.
— Е, добре. След като го открихме — Сол стисна още по-здраво тетрадката, — разкажи ни останалото. Какво означава този списък с имена?
— Това не са фамилиите на пациентите евреи, които докторът е криел през войната — каза Ерика. — Тетрадката е прашна наистина, но хартията не е пожълтяла. Освен това там е и името на баща ми. Но почеркът не е негов.
— Правилно. Тетрадката е моя.
— Какво общо има между този списък и онова, което се е случило с баща ми?