— Нямам представа.
— Не ми се вярва. Не би изготвил списъка, ако между хората в него нямаше връзка.
— Да не би да съм казал, че няма? Знаем миналото им, техните адреси, навици, последната им работа.
— Последната?
— Всички те са работили за Мосад и са се пенсионирали. Попита какво е общото между всички тях и случилото се с баща ти, но още не съм го открил.
— Да не би да твърдят, че не познават баща ми? Или не искат да отговарят на въпросите ти? Какъв е проблемът?
— Изобщо не съм имал възможност да разговарям с тях.
— Пак започваш. Отбягваш да отговориш — каза Ерика.
— Не е вярно. Тези мъже имат още общи неща помежду си. Оцелели са от нацистки концлагери и…
— И?
— Всички те са изчезнали.
Воин на църквата
Въпреки жегата, която ставаше все по-непоносима, възбудата надделя над изтощението и Дру и Арлийн бързо тръгнаха по следите от автомобилни гуми, които откриха в пясъка.
След като се разправиха с двамата убийци, си направиха навес с платното на Арлийн, като го закрепиха между два по-големи камъка. Скрити от слънцето, отпиваха по малко вода и хапваха от фурмите и смокините, които бяха намерили в убитите. Но храната нямаше да им стигне за по-дълго време.
— А къде са запасите им от вода? — зачуди се Дру. — Претърсихме склоновете, откъдето стреляха по нас — каза той, и разклати двете манерки, но водата бе едва на дъното. — Тук няма достатъчно, за да могат да отидат където и да е. Как са щели да се върнат обратно?
Двамата си отговориха почти едновременно и скочиха на крака, забравяйки за адския пек извън навеса. Така стигнаха до края на падината, завиха надясно, като следваха следите по пясъка и се озоваха пред купчина големи камъни, зад които се подаваше един джип.
— Вече е сигурно, че не са тукашни — констатира Дру. — Никой от местните жители няма джип, още повече нов. А този е дори с климатична инсталация. Тези момчета са имали обичай да пътуват само „първа класа“.
Джипът бе покрит. Мястото на шофьора бе откъм сенчестата страна. Арлийн си помисли с облекчение, че ще може да се скрие от адския пек и надникна през отворения прозорец.
— Има само един малък проблем — каза тя.
— Какъв?
— Ключовете не са на таблото.
— Претърсихме и двамата, но нямаше нищо подобно.
— Значи трябва да са някъде тук, в джипа.
След петнадесет минути още не ги бяха намерили.
— Е, все едно тогава — каза Дру и влезе вътре.
— Какво ще правиш там? — запита го тя.
— Ще чакам.
— Какво?
— Да съединиш жиците, за да запали.
Тя се засмя и се наведе под таблото.
Запали и джипът заподскача през неравната пустиня. Дру изпадна в мрачно настроение. Измъчваха го твърде много въпроси. Въпреки че не гореше от желание, рано или късно щеше да се наложи да разговаря със свещеника.
Кайро.
Арлийн седеше на леглото в хотелската стая в западен стил и слушаше плискането на водата в банята, където се къпеше Дру. Но вниманието й бе насочено към телефона.
Двоумеше се какво да прави. Когато онзи свещеник й се бе обадил в Ню Йорк и я бе изпратил при Дру, той бе дал телефонен номер, на който да позвъни в Кайро, като й поръча: „Обадете ми се веднага, щом успеете да го измъкнете от пустинята.“ Толкова се зарадва, когато узна къде е Дру, доволна, че ще може да го види и да бъдат отново заедно, че веднага прие условията на свещеника. Но сега, когато вече бяха заедно, започна да се колебае какво да направи. Ясно беше, че Братството не търси Дру, за да го помилват. Не, със сигурност това, че го призовават, означаваше неприятности. Веднъж бе загубила Дру, когато влезе в манастир. Втори път, когато избяга в пустинята. Сега бе готова на всичко, за да не й се случи за трети път.
„Но ако наказанието на Братството за неподчинение е смърт? Ако убият Дру, когото бяха пощадили до този момент?“
Реши да позвъни. Ръката й тежеше като олово. Имаше чувството, че не може да я повдигне, за да набере номера. Телефонът бе до леглото.
Плискането на водата в банята спря. Вратата се отвори и се показа Дру — гол, наметнат с голяма хавлиена кърпа. Тя не можа да се въздържи и се усмихна. След шестте години в манастира, след обета за безбрачие, той наистина имаше някои сексуални задръжки. Но срам? Не изпитваше срам от тялото си, чувстваше се еднакво свободно пред нея както със, така и без дрехи.
— Поне веднъж в годината трябва да се къпя, независимо дали имам нужда или не — засмя се Дру, докато се бършеше.
— Знам. Като че един тон пясък падна от мен — тя докосна все още влажната си коса.
Дру си беше купил шампоан, ножици, крем за бръснене и самобръсначка, като взе пари от нея. Обръсна си брадата и се подстрига. Прическата откри цялото му лице, което изглеждаше още по-хлътнало. Но не бе неприятно.