— Госпожице Хардести, рано следобед разговарях с вас по телефона.
— Но вие не сте свещеникът, който ме посети в Ню Йорк — изненада се Арлийн.
Дру се приготви да стане.
— Да, така е — не отрече мъжът. — Права сте. Онзи, с когото сте говорили — отец Виктор — бе изпратен спешно на друго място — продължаваше да се усмихва непознатият. — Аз съм отец Себастиан. Надявам се, че промяната не ви притеснява. Но, разбира се, ще поискате доказателства.
Мъжът протегна напред лявата си ръка с дланта надолу и им показа пръстена си. Той представляваше голям рубин, който проблясваше дори в мрака. Върху рубина бе инкрустиран знак — пресичащи се сабя и кръст. Религия и насилие. Символът на Братството на камъка. Дру усети мравки по гърба си.
— Виждам, че ви е добре познат — все така с усмивка изрече отецът.
— Всеки може да носи пръстен.
— Но не точно такъв.
— Може би — отговори Дру. — Бог с Вас.
Усмивката на лицето на отец Себастиан изчезна.
— А-ха.
— Точно така — по-твърдо изрече Дру. — Паролата. Продължете. Нали това е поздравът на Братството. „Бог с Вас.“
— И с Вашия дух.
— По-нататък.
— Deo gratias. Достатъчно ли е?
— Като за начало. Dominus vobiscum.
— Et cum spiritu tuo.
— Hoc est enim…
— Corpus meum.
— Pater Noster…
— Qui est in coeli.
— Какво си говорите? — прекъсна ги Арлийн.
— Разменяме си реплики от една традиционна литургия — отговори Дру. — Братството е доста консервативно. Не се отказа да използва латински в католическите служби, както стана на много места през шейсетте години. А вие — Дру разглеждаше мургавия мъж, който приличаше на египтянин, и се бе нарекъл отец Себастиан — по-млад ли сте от мен? На тридесет? Ако не сте член на Братството, няма откъде да научите тази литургия на латински. Кой е основателят на Братството?
— Отец Джером.
— Кога е станало това?
— По време на Третия кръстоносен поход. 1192 година.
— Неговото истинско име?
— Хасан ибн ал Сабах. По случайност същото като на арабина, поставил началото на терора сто години по-рано. Въпреки че бил монах, кръстоносците решили да използват отец Джером като наемен убиец, защото бил арабин и нямало да се отличава от неверниците. Но за разлика от терора, осъществяван от арабите, извършеното от отец Джером, наричали свещен терор. Оттогава ние — отец Себастиан се наежи — вършим всичко, което е необходимо, за да защитим църквата. Сега доволен ли сте?
Дру кимна.
Свещеникът седна на тяхната маса.
— А вашите доказателства?
— Имахте достатъчно време да ме разгледате добре през онази преграда. Сигурно са ви дали моя снимка?
— Пластичната хирургия върши чудеса.
— В пръстена има капсула с отрова. Вашият манастир се намира в западна Франция, срещу английския бряг, в областта, за която двете държави са спорили по време на Третия кръстоносен поход. Тези факти би могъл да знае само член на Братството или човек, когото то е искало да вербува.
— Съвсем точно. Искало е. А сега повтаряме молбата си.
Изведнъж Дру почувства смазваща умора. Всичко започваше отначало. Никъде не можеше да се скрие.
— Какво искате? — гласът му трепереше. — След като сте знаели къде съм, защо ме оставихте жив цяла година?
— В пещерата насред пустинята? Трябваше да изкупите греховете си. За да спасите душата си. Да се пречистите. Оставихме ви жив за всеки случай. Вие отказахте да станете наш член, но ние намерихме начин да ви принудим да ни помогнете, защото имаме нужда от услугите ви.
— Помощ за какво?
— Да откриете…
— Какво?
— Един свещеник.
Силен взрив разтърси ресторанта.
Дру сякаш усети взрива части от секундата преди да чуе последвалия гръм. За миг стаята се обля в ярка светлина, а след това, когато той отхвърча към стената, потъна в мрак. Главата му се удари в камък, тялото му в масата, която се срути под тежестта му и под силата на взрива. Ударната вълна така го залепи на пода, че остана без дъх. Той се запревива от болка, ресторантът избухна в пламъци.
Изглежда бомбата бе скрита някъде около бара, защото той бе напълно разрушен. Барманът и двамата мъже, седнали наблизо, не бяха успели дори да извикат, вероятно бяха разкъсани от взрива. Но всичко това изплува в съзнанието му едва по-късно.
Той все пак бе чул някой да пищи. Бе женски писък. Арлийн. Желанието да помогне го върна сред пламъците в разрушената стая.
Димът му пречеше да диша. Запълзя в посоката, откъдето идваха стенанията на Арлийн, но усети, че някой го сграбчи здраво. Той крещеше и се съпротивляваше яростно, но не успя да се отскубне и някой го извлече навън. Заобиколен от тълпата в горещата, мрачна и тясна уличка, вече не чуваше никакви викове. Направи последен опит да се освободи от ръцете, които се бяха вкопчили в него и да се върне в разрушената сграда. Но отново не успя и загуби съзнание. След малко отвори очи и пред размътения си поглед, убеден, че има халюцинации, видя Арлийн.