— Предшественик ли?
— Свещеникът, който се обади на госпожица Хардести в Ню Йорк и я изпрати при вас. Отец Виктор. Споменах, че е бил призован за спешна мисия. Така е. От Създателя си. Бе убит в Рим преди два дни. Ще разберете докъде е стигнал и ще продължите оттам. Трябва да е бил много близо до целта.
В стаята, където бяха прекарали нощта, Дру и Арлийн се преоблякоха в донесените от свещеника дрехи. Дру знаеше, че би изглеждал съвсем естествено както в черен делови костюм, така и в черното расо с бяла якичка, което слагаше в момента. Но се притесняваше за Арлийн. Дали нямаше да буди съмнение с нейното атлетично грациозно тяло, облечена в дрехи на монахиня? Точно обратното. Белият калугерски капишон, който скриваше изрусялата от слънцето коса и подчертаваше зелените й очи, превръщаше земната красота в невинно милосърдие.
— Удивително — каза Дру. — Изглеждаш така, сякаш си намерила призванието си.
— А ти би могъл да минеш за изповедник.
— Е, да се надяваме, че никой няма да ни моли за благословия и съвет.
— Най-доброто пожелание е: „Живей в мир и не прегрешавай.“
— А ние? — запита я Дру. — Онова, което искат от нас да направим. Надявах се, че няма да ми се налага отново да убивам — дали няма да влезем в грях?
Тя го целуна.
— Една последна задача. Ще си помагаме взаимно и ще направим всичко, което е по силите ни.
— Дано това да е достатъчно.
— Ще бъдем свободни.
Те се прегърнаха.
ЧАСТ ТРЕТА
В клещи
Символът на смъртта
Холоуей бе застанал на гранитните стъпала пред къщата си и наблюдаваше Сет и Ледената висулка, които се качваха в кадилака. Тримата бяха прекарали нощта и цялата сутрин в обмисляне на план за действие. Най-после, в късния следобед, бяха стигнали до съгласие и решиха да започнат без да губят време. Сет щеше да откара Ледената висулка до колата, която предната нощ той бе скрил долу, встрани от пътя. Ледената висулка трябваше да кара след Сет до международното летище на Торонто. Още същата вечер двамата професионални убийци щяха да отлетят от Канада за Европа. „Скоро, много скоро“ — мислеше си Холоуей — „всичко ще дойде отново по местата си.“
Изпращайки с поглед Сет и Ледената висулка, Холоуей премигна от яркото юнско слънце, чудейки се дали някога животът му ще потече нормално, както преди. Баща му бе изчезнал преди няколко седмици, отвлечен докато скицираше един каньон в недалечно селище, наречено Елора. Там се събираха много художници. Извършителите бяха оставили принадлежностите на баща му — скицник, молив и куфарче — върху сгъваема масичка на стотина метра от неговата кола. Оттогава нямаше никаква вест от него и колкото и да не му се искаше да вярва, си мислеше, че баща му може би е мъртъв.
Продължи да стои на стълбите и да гледа как кадилакът се отдалечава надолу по пътя, докато изчезна зад дърветата. Насочи се към голямата двойна врата на къщата си и отново се замисли. Дали баща му наистина бе мъртъв? Спря се, въздъхна дълбоко, после мрачно се заизкачва по стълбите. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че не е така. Поне бе взел мерки да защити себе си и семейството си, за да спре това безумие. А ако баща му е мъртъв, то мисълта за Сет и Ледената висулка, които бяха отлично средство за отмъщение, до известна степен го утешаваше. Убийците скъпо щяха да платят за него.
Той влезе вътре, мина през затъмнения хол и отиде в кабинета си да се обади по телефона. Въпреки че сега не му бе до това, налагаше се да се занимава и с други задачи. Преди четири месеца, когато „Нощта и мъглата“ не се бяха намесили в живота му, той бе сключил сделка, която не можеше да зареже, каквито и лични неприятности да имаше. Бе заложил цяло състояние като гаранция за доставката на една смъртоносна пратка, която трябваше да удовлетвори нуждите на хората да се избиват помежду си. Ако тази задача се провалеше, това щеше да има фатални последици за него. Като нямаше друг избор, Холоуей събра всички сили, които неусетно му бе вдъхнала мисълта за баща му и вдигна слушалката.
Мексико сити.
За трети път Аарон Розенберг безуспешно се опитваше да постигне ерекция. Опита се да си помогне с ръка, но жена му го спря. Отначало си помисли, че вече е загубила търпение и се кани да го помоли да се откаже. Но вместо това тя започна да го целува по гърдите, после по корема, като промърмори: „Остави на мен“ и се премести по-надолу.
Завесите на спалнята не бяха спуснати плътно и в стаята нахлуваше слънчева светлина. Лекият вятър изсушаваше потта по тялото му. Затворил очи, Аарон чувстваше разпръснатите коси на жена си по слабините си, а грохотът от уличното движение по „Пасео де ла Реформа“ едва достигаше до съзнанието му.