Знаеше, че в Южно Онтарио Холоуей държи подобна стая с телефон в нея. Веднага след като е инструктирал онзи мъж да му се обади, той се е отправил към своя безопасен телефон. Розенберг бе сигурен, че е така, защото в противен случай не би имал нужда от свръзка, а би се обадил директно. Това означаваше, че обстоятелствата са се променили дотолкова, че Холоуей не може да губи време да се обажда на Розенберг от безопасния телефон и да чака, докато и той отиде до неговия. Използването на свръзката е сигнал, че четиридесетте минути, които щеше да му отнеме процедурата, са от изключителна важност.
Отвори куфарчето си и извади оттам електронно устройство с размерите на портативно радио. Включи го към контакта на стената, провери циферблата и започна да изследва стаята. Уредът издаваше слаб шум. Ако някъде имаше микрофон, устройството щеше да приеме звука от него и да го регистрира на циферблата. Но в стаята нямаше подслушвателна система.
Розенберг не се задоволи с тази проверка. Извади още едно електронно устройство и го закачи с щипка към малък отрязък оголен телефонен кабел. Уредът измерваше мощността на електрическия ток по жицата. Ако имаше подслушвателен механизъм, той щеше да черпи ток и силата на тока автоматично щеше да се увеличи, за да компенсира намалението на напрежението. Но Розенберг не засече подобно нещо. Телефонът не се подслушваше.
Припряно извади цигара от пакет „Голоаз“, мразеше мексиканските — след това погледна часовника си, също от масивно злато като на жена му. След две минути телефонът трябваше да иззвъни. Ако това не станеше, ако той или Холоуей бяха възпрепятствани да стигнат навреме, имаха уговорка да изчакат още тридесет минути, а ако трябва и още тридесет.
Той пое дълбоко въздух и се втренчи в телефона. Когато най-после звънна, бързо сграбчи слушалката.
— Ацтек.
— Ескимос.
— Очаквах да ми се обадиш още сутринта. Защо се забави толкова?
— Трябваше да ги изчакам да тръгнат — отговори Холоуей с убедителен канадски акцент. — Започна се. Ще пристигнат утре сутринта.
— В Европа?
— Рим. Всички следи водят към кардинал Павелич. Ако открият защо е изчезнал…
— За колко време ще се справят? — прекъсна го Розенберг.
— За колко ли? Те са най-добрите. Също като бащите си. Единственото, което мога да гарантирам, е, че няма да е по-дълго от необходимото.
— Единственото, което аз бих казал е, че ако провалим сделката…
— Няма нужда да ми го казваш — отвърна Холоуей. — Малко ни беше, че някой иска да върне „Нощта и мъглата“, ами и за клиентите си трябва да мислим.
— Но те очакват пратката.
— Гаранциите ни остават в сила — потвърди Холоуей. — Имам доверие в Сет. А сега, след като и Ледената висулка е с него, нищо не е в състояние да ги спре.
— Надявам се да си прав. Ще е от полза за всички ни.
— Ако греша, значи врагът ни не е само един. Обади се на нашия човек в Бразилия. Кажи му да уреди доставката. Клиентите ни са склонни да приемат забавянето, ако ги уверим, че всичко е наред, а мисля, че е така. Ако неизвестният враг е в течение на това, с което се занимаваме, би могъл да ни попречи преди седмици.
— А може би онези от „Нощта и мъглата“ само чакат да им паднем в капана.
— Скоро тях няма да ги има.
— Ще ми се да вярвам в това — отвърна Розенберг.
— Трябва да вярваме. Ако Сет и Ледената висулка не успеят да се справят с тях, то никой друг не би могъл и тогава ще бъде свършено с нас, все едно дали ще доставим стоката или не. Затова да действаме. Дай заповед. Да товарят.
Рим.
Отегчен американски служител дъвчеше сандвич със салам и сирене. Гърбът го болеше от твърде многото часове, които бе прекарал седнал на нетапицирания стол пред монитора, когато изведнъж…
— О, свети дух…
Остави остатъка от закуската си до кутията с диетична кока кола на металната масичка пред себе си и се наведе рязко напред, за да спре видеото в кадър.
— Елате тук! Трябва да видите нещо!
Други двама от наблюдаващия екип, мъж и жена, се обърнаха към него. Лицата им също изглеждаха уморени от дългите часове пред мониторите.
— Какво има за гледане? — запита мъжът. — Само стоим тук, за едното…
— Няма нищо — допълни жената. — Всички тези лица, които се сливат едно с друго и се отдалечават, докато се превърнат в малки точици на екрана.
— Казвам ви, елате да видите нещо!
Мъжът и жената прекосиха стаята, която имаше доста спартански вид, и застанаха от двете му страни.
— Дай да видим — каза жената.
Служителят върна видеокасетата тридесет секунди назад и я пусна. Точиците се превърнаха в образи.
— Физиономии — отегчено въздъхна жената. — Все тези проклети лица.
— Гледайте сега — продължи да настоява първият мъж. Посочи към пътниците, които излизаха през един от ръкавите на римското летище. — Ето! — и спря кадъра.
Маркира с тънка рамка лицето и гръдния кош на някакъв мъж, който вървеше по средата на пътеката и се канеше да влезе в залата. Носеше спортно сако, което му бе малко широко, и риза с отворена яка, но мускулите му личаха дори и под тях. Лицето му бе четвъртито, загоряло, очите му излъчваха интелигентност, а косата му бе изрусяла от слънцето.
— Не бих го изпъдила от леглото си — каза жената.
— Но не се знае дали ще останеш жива, след като се позабавлява с теб — каза първият.
— Моля?
— Гледайте, има още.
Първият мъж освободи бутона, с който бе спрял кадъра, и пусна записа по-нататък. Покрай камерата минаваха различни лица. Италианските разузнавателни служби бяха инсталирали системи за наблюдение на всеки ръкав на международното летище в Рим, опитвайки се да се предпазят от терористи. След като си свършеха работата с касетите, италианците даваха записите на други интересуващи се служби от най-различен характер — граждански, военни, политически.
— Е, кого още ще видим? — запита вторият служител.
— Него. Ето тук — и отново спря кадъра.
Друг пътник застина на място, лицето и гърдите му бяха оградени с тънка рамка върху монитора. Бе висок, слаб, с бледа кожа, червена коса и много светли очи.
— О, свети дух… — възкликна жената.
— Какво съвпадение! И аз така реагирах — първият мъж се наведе напред, пулсът му се ускори. — Ако проверим в архивите…
— Ще се окаже, че е…!
— Псевдонимът му е Сет — каза първият мъж. — В средите на професионалните убийци казват, че няма по-страшен от него, освен… — той отново спря касетата, пренави я и дойде до друг кадър. — А сега вижте отново това… — и пусна видеото.
Първият русокос мъж, който излизаше от ръкава.
— Да! — задъхано рече вторият.
— Ледената висулка — съобщи първият. — Приятелчета, това, което току-що видяхме…
— Означава, че трябва да бъдем нащрек — довърши мисълта му вторият. — Тези копелета все пак се показаха, въпреки че ни бе писнало да ги чакаме.
— И още как — добави жената. — Наблюдаваме дни наред. А те изведнъж се явяват и двамата заедно, като се правят, че пътуват отделно.
— А може би наистина не са знаели, че са в един самолет — предположи вторият.
— Чакай да помислим — каза жената. — Тези момчета не са вчерашни.
— Е, добре, започвам да схващам.
— Ето защо трябва да си отговорим на въпроса — каза първият — дали са знаели предварително, че ще пътуват заедно или са научили в самолета?
— Откъде са се качили? — попита жената.
— От Торонто — отговори първият. — Случило ли се е нещо по-особено там в последно време?
— Доколкото знам, не. Нямаме никакви съобщения — отговори жената.
— Щом не са били там по работа…
— Само са се срещнали в Торонто и оттам са ги изпратили тук.
— Освен ако не са попаднали в един самолет случайно — предположи вторият.
— При тези двамата няма случайности.
— Може да работят един срещу друг. Всъщност, едва ли. Никак не изглеждаха притеснени на излизане от самолета.
— Разбира се, нали са професионалисти — каза жената. — За разлика от някои от нас — тя погледна към втория мъж, а след това се обърна към първия. — Имам чувството, че…
— Ако пътуват заедно — каза първият, — то не искат това да се забележи, но не се и опитват да се дегизират. Не ги е много грижа, че можем да ги разпознаем. Тук става нещо важно и появата им е явен сигнал за това. Но не е свързано с бизнеса.
— Нещо лично ли? — попита жената.
— Предполагам, че е съвсем лично. Казват ни: „Ние сме тук, играем открито, ще бъдем безмилостни, така че стойте надалеч, защото това не ви засяга.“
— Може би — каза жената. — Но ако си прав, Господ да е на помощ на онези, които преследват.