Служителят върна видеокасетата тридесет секунди назад и я пусна. Точиците се превърнаха в образи.
— Физиономии — отегчено въздъхна жената. — Все тези проклети лица.
— Гледайте сега — продължи да настоява първият мъж. Посочи към пътниците, които излизаха през един от ръкавите на римското летище. — Ето! — и спря кадъра.
Маркира с тънка рамка лицето и гръдния кош на някакъв мъж, който вървеше по средата на пътеката и се канеше да влезе в залата. Носеше спортно сако, което му бе малко широко, и риза с отворена яка, но мускулите му личаха дори и под тях. Лицето му бе четвъртито, загоряло, очите му излъчваха интелигентност, а косата му бе изрусяла от слънцето.
— Не бих го изпъдила от леглото си — каза жената.
— Но не се знае дали ще останеш жива, след като се позабавлява с теб — каза първият.
— Моля?
— Гледайте, има още.
Първият мъж освободи бутона, с който бе спрял кадъра, и пусна записа по-нататък. Покрай камерата минаваха различни лица. Италианските разузнавателни служби бяха инсталирали системи за наблюдение на всеки ръкав на международното летище в Рим, опитвайки се да се предпазят от терористи. След като си свършеха работата с касетите, италианците даваха записите на други интересуващи се служби от най-различен характер — граждански, военни, политически.
— Е, кого още ще видим? — запита вторият служител.
— Него. Ето тук — и отново спря кадъра.
Друг пътник застина на място, лицето и гърдите му бяха оградени с тънка рамка върху монитора. Бе висок, слаб, с бледа кожа, червена коса и много светли очи.
— О, свети дух… — възкликна жената.
— Какво съвпадение! И аз така реагирах — първият мъж се наведе напред, пулсът му се ускори. — Ако проверим в архивите…
— Ще се окаже, че е…!
— Псевдонимът му е Сет — каза първият мъж. — В средите на професионалните убийци казват, че няма по-страшен от него, освен… — той отново спря касетата, пренави я и дойде до друг кадър. — А сега вижте отново това… — и пусна видеото.
Първият русокос мъж, който излизаше от ръкава.
— Да! — задъхано рече вторият.
— Ледената висулка — съобщи първият. — Приятелчета, това, което току-що видяхме…
— Означава, че трябва да бъдем нащрек — довърши мисълта му вторият. — Тези копелета все пак се показаха, въпреки че ни бе писнало да ги чакаме.
— И още как — добави жената. — Наблюдаваме дни наред. А те изведнъж се явяват и двамата заедно, като се правят, че пътуват отделно.
— А може би наистина не са знаели, че са в един самолет — предположи вторият.
— Чакай да помислим — каза жената. — Тези момчета не са вчерашни.
— Е, добре, започвам да схващам.
— Ето защо трябва да си отговорим на въпроса — каза първият — дали са знаели предварително, че ще пътуват заедно или са научили в самолета?
— Откъде са се качили? — попита жената.
— От Торонто — отговори първият. — Случило ли се е нещо по-особено там в последно време?
— Доколкото знам, не. Нямаме никакви съобщения — отговори жената.
— Щом не са били там по работа…
— Само са се срещнали в Торонто и оттам са ги изпратили тук.
— Освен ако не са попаднали в един самолет случайно — предположи вторият.
— При тези двамата няма случайности.
— Може да работят един срещу друг. Всъщност, едва ли. Никак не изглеждаха притеснени на излизане от самолета.
— Разбира се, нали са професионалисти — каза жената. — За разлика от някои от нас — тя погледна към втория мъж, а след това се обърна към първия. — Имам чувството, че…
— Ако пътуват заедно — каза първият, — то не искат това да се забележи, но не се и опитват да се дегизират. Не ги е много грижа, че можем да ги разпознаем. Тук става нещо важно и появата им е явен сигнал за това. Но не е свързано с бизнеса.
— Нещо лично ли? — попита жената.
— Предполагам, че е съвсем лично. Казват ни: „Ние сме тук, играем открито, ще бъдем безмилостни, така че стойте надалеч, защото това не ви засяга.“
— Може би — каза жената. — Но ако си прав, Господ да е на помощ на онези, които преследват.
Сент Пол, Минесота.
Уилям Милер натискаше педала на газта на аудито, което караше след изчезването на баща си преди четири месеца. Следобедното слънце го заслепяваше въпреки слънчевите очила. Кръвта пулсираше в слепоочията му, но не от горещината. Зави по една пресечка, излезе на тяхната улица и така рязко спря пред дома си, че се вряза в обезопасителния колан.
Бързо изскочи навън и видя жена си, която тичаше към него през ливадата.
— Имах среща със строителния инженер — каза той. — А когато се обадих в офиса да проверя дали някой не ме е търсил… — гласът му се задави от гняв. — Къде е проклетото нещо?