— В басейна.
— Какво?
— Нямаше го тази сутрин, когато пих кафе на верандата. Който го е направил, е изчакал да отида на тенис корта следобед.
Тя последва Милер, който забързано вървеше покрай лехите с цветя, мина зад къщата, застана до басейна и тревожно погледна надолу.
На дъното някой бе нарисувал с черна боя знак с огромни размери — краищата му опираха в четирите стени на басейна.
Гърлото му пресъхна. Преглътна, опитвайки се да заговори.
— Оставиха ни на мира за известно време, колкото да се успокоим и да помислим, че са се задоволили със залавянето на баща ми.
Задавено изхълца, втренчен в изрисувания символ — огромен, черен, зловещ.
Човешки череп.
— Какво искат, дявол да ги вземе? — запита жена му.
Той отговори на въпроса й с още по-настойчив въпрос:
— И какво, по дяволите, ще правим сега?
Игра на криеница
Виена.
Отново валеше дъжд, но в сравнение с вчерашната буря това бе само слаб ръмеж. Бе доста студено като за юни. Сол пъхна ръце в джобовете и продължи да върви по бетонната пътека покрай Дунав.
Помисли си, че сигурно само на него му е толкова студено, след като бе свикнал с жегата в пустинята в Израел. Спомни си напоителните канали, които бе изкопал с толкова труд, и си помисли, че дъждът, който падна над Австрия през последните два дни, би превърнал слабата му реколта в оазис. Тези мисли предизвикаха силно желание да се върне у дома, но се запита дали някога отново това ще стане възможно.
По реката плаваха лодки, които не се забелязваха ясно поради дъжда. Мина покрай прогизнали от влага дървета, навлезе в парк, който приличаше на гора и стигна до мрачен покрит дансинг. Дървеният под трополеше глухо под краката му.
Един мъж стоеше полуоблегнат на перилата, пушеше цигара и се взираше навън в дъжда. Металните копчета на светлокафявата му мушама бяха разкопчани и под нея се виждаше тъмнокафяв костюм. Погледнат в профил, имаше остра брадичка. По бузите му тук-там личаха следи от шарка. Издишваше спокойно дима от цигарата си и изглежда не забелязваше приближаващият се Сол.
Сол видя още един мъж с подобен кафяв дъждобран, който бе застанал под един кестен и разглеждаше с необичайно голям интерес птиците, които се гушеха в клоните.
Сол спря на известно разстояние от облегнатия на перилата мъж. От покрива на дансинга се процеждаше вода и капеше до него.
— И така, Ромул — каза мъжът с белязано от шарка лице и се обърна. — Как си?
— Очевидно съм извън играта.
— Не си прави майтап. Забелязахме те още на летището. Оттогава непрекъснато те държим под наблюдение.
— Изобщо не съм се опитвал да остана незабелязан. Първото, което направих, бе да се обадя по телефона в хлебарницата. Аз предложих тази среща, както знаеш.
— Само благодарение на нея все още се разхождаш насам-натам — мъжът захвърли цигарата си в дъжда. — Имаш лошия навик да пристъпваш правилата.
— Брат ми го направи.
— Да, ти само му помогна да избяга, вместо да ни го предадеш.
— Предполагам, че нямаш братя.
— Трима.
— Ти на мое място би ли им помогнал или би ги сметнал за врагове?
Мъжът с белезите не отговори.
— Освен това брат ми бе убит — каза глухо Сол. Бяха изминали три години, а мъката му по Крис не бе намаляла.
— Тук сме, за да говорим за теб, не за него.
— Не отричам, че се споразумяхме с Ленгли. Да отида в изгнание. Да остана в пустинята. Но се случиха разни неща.
— Какви например?
— Селището, в което се бяхме установили, бе нападнато. Жена ми и синът ми едва не бяха убити.
— Да, в Израел се случват такива работи.
— Не, нападението бе насочено лично срещу нас! Ние тримата — жена ми, синът ми и аз трябваше да бъдем убити.
Мъжът учудено премигна.
— А един ден преди това изчезна тъстът ми! Тук, във Виена! Затова трябваше да напусна Израел и да открия какво…
— Е, добре. Може би имаш право. Не се гневи — мъжът с белезите направи знак с ръка на партньора си под кестена, че всичко е наред, защото онзи въпросително погледна към тях, когато Сол заговори по-високо.
— Казваш, че — мъжът с белезите изпитателно гледаше Сол — не си тук по работа? Не служиш ли на нови господари?
— По работа ли? Мислиш, че затова съм тук? За работа? Направо ми се повръща от тази мисъл.
— Емоционално, Ромул, но отклоняваш въпроса. Когато представям отчет за срещата ни, моите шефове ще искат ясни отговори.
— Да не мислиш, че сега не ни чуват. Устройството е в тебе. В онази синя каравана при входа на парка се записва всяка наша дума. Прав ли съм?