Мъжът не си направи труд да се обърне към караваната.
— Все ми е едно дали ме записват — каза Сол. — Не работя за никого. Това е семеен проблем. Моля за временно прекъсване на споразумението. Докато уредя моя личен въпрос. Щом свърша, вземам първия самолет за Израел.
— Моите шефове ще искат да знаят защо трябва да ти дават тази отсрочка — преценяващо го погледна мъжът.
— Като услуга.
— Моля?
— В замяна на услугата, която ще им направя.
Мъжът бавно се надигна от перилата, на които се бе облегнал.
— Бъди по-ясен. За каква услуга става дума? Ако искаш да прехвърлиш нещата в тази посока. Професионална лоялност ли?
— Услуга за услуга. Нямам друг избор.
— Ще направиш всичко, което поискат от теб?
— Не съвсем.
— Тогава предложението ти не е сериозно.
— Напротив. Много е сериозно. Но все пак трябва да знам какво искат от мен. Не е важно колко е опасно, а каква е крайната цел. Не бих искал да се погубвам. Освен това не трябва да бъде отблъскваща и от морална гледна точка.
— За морал ли ми говориш? Само не ми казвай, че си станал морален, Ромул.
— Може да се случи в пустинята. Ако твоите шефове не са помислили за това, то сега им напомням, че един оперативен работник, който публично е изхвърлен от разузнаването, но тайно остава свързан с него, може да им бъде от голяма полза. Няма да се присъединявам официално към вас.
— Толкова ли е сериозно положението с тъста ти, та на всяка цена си решил да разбереш какво става? — продължаваше да го гледа изпитателно мъжът с белезите.
— Да. И да защитя семейството си от евентуални нови нападения. Казах ти, това е личен въпрос, не изпълнявам задача.
— Шефовете ми ще направят оценка на записа от разговора ни — вдигна рамене мъжът.
— Разбира се.
— Ще се свържем отново с теб.
Стъпките на мъжа отекнаха по дансинга.
— Отседнал съм в апартамента на тъста ми. Бих ти дал адреса и телефона, но предполагам, че вече ги знаете.
Мъжът се обърна, погледна Сол и кимна. Сол не можа да разбере дали му казваше довиждане или му изказваше уважението си.
От една книжарница срещу входа на парка Ерика наблюдаваше потеглящата каравана. Изчака тя да завие зад ъгъла и насочи поглед към парка. Дансингът едва се забелязваше поради дъжда. Двамата със Сол бяха предположили, че онзи, с когото той имаше среща, няма да бъде сам. Ето защо и тя бе дошла близо до мястото, готова при нужда да помогне на съпруга си.
Излезе от книжарницата, вдигна качулката на якето си и забърза в дъжда, който се бе усилил.
Сол я чакаше на дансинга.
— Мислиш ли, че ще бъдат съгласни? — попита го тя.
— Ако сметнат, че могат да ме използват. Трябваше да им обещая услуга за услуга.
— Съжалявам. Знам колко неприятно ще ти бъде отново да работиш за тях — в гласа й прозвуча отчаяние.
— А имаме ли друга възможност? Да стоим със скръстени ръце и нито да потърсим баща ти, нито да защитим самите себе си? Това би ми било още по-неприятно. Само едно нещо е от значение. Трябва да направим всичко, което е необходимо, за да можем да живеем спокойно всички заедно.
— Колкото повече те опознавам, толкова повече те обиквам.
— Приближи се към мен, когато ми говориш така — той свали качулката й, мушна ръце под дългата й коса и нежно я притегли към себе си, като целуваше дъждовните капки по бузите й.
— Но ако не ти дадат разрешение? — тя почувства, че той е напрегнат.
— Въпреки всичко няма да се откажа.
— Не. Ние няма да се откажем — каза тя и го прегърна. — И само някой да се опита да ни спре.
Отседнал съм в апартамента на тъста ми. Бих ти дал адреса и телефона, но предполагам, че вече ги знаете.
Издишвайки дима от цигарата си, седнал на стол с кожена тапицерия, мъжът с белезите по лицето се наведе напред и спря магнетофона, поставен върху дълга маса.
— Искате ли да го прослушате отново? — обърна се той към шефа на австрийския отдел на ЦРУ.
Флуоресцентното осветление бе пуснато. В стаята с дъбова ламперия по стените други трима мъже седяха безмълвно, без да реагират, докато шефът барабанеше с пръсти по масата. Той се казваше Галахър. Бе слаб, нисък, облечен в син раиран костюм. Спря да трополи и постави длани на ръба на масата.
— Не, трите пъти ми бяха достатъчни. Ясно ми е какво ти е казал. Но все пак ти беше там, не аз. Ти си видял изражението в очите му. Истината ли казваше Ромул?
— Ако съдим по емоционалната реакция ли? — мъжът с белезите извади цигарата от устата си. — Да.
— Ромул поставя условие мисията да не е смъртоносна за него, да не е в противоречие с разбиранията му и ако тези условия са налице, е готов да направи всичко за нас, така ли?