Кристофър все още търкаше с ръчички очите си след неочакваното събуждане. Мъжът с леко прегърбените рамене, Миша Плец, го бе накарал да си облече пуловера набързо върху синята пижама. С неудоволствие вдишваше замърсения от гъстия цигарен дим въздух, но затова пък ароматът на какао в помещението, пълно с маси и зачервени, весело бъбрещи хора, беше наистина чудесен. Припомни си бързината, с която Миша го бе понесъл по стълбите. Скоростното препускане с таксито. Нахлуването им в това „кафене“, както го бе нарекъл Миша. Внезапното появяване на майка му, зачервените й, пълни със сълзи очи, когато го взе в прегръдките си. Всичко бе толкова необичайно.
Бе седнал на пейка до стената, майка му от едната страна, Миша от другата. Разговорът между тях го озадачаваше.
— Ако до петнадесет минути не дойде, не можем да рискуваме да останем повече — каза майка му.
Як мъж с бяла престилка се наведе над нея и й прошепна: „Елате в кухнята. Току-що получихме рядък сорт кафе“.
Вече нищо не разбираше. Майка му го понесе през някаква летяща врата, където влязоха след Миша. Видя бляскави метални плотове. Изпускащи пара чайници. Баща му се показа от една стая, а от дрехите му се стичаше вода. Миша се усмихна. Майка му хълцаше, задавена от плач и прегръщаше баща му, като благодареше на бога.
— Бързо. Трябва да тръгваме — каза Миша.
— Накъде? — запита Сол.
— Връщаме се в Израел.
— Не — възпротиви се Ерика. — Ние не.
— Не разбирам.
— Само ти и Кристофър. Вземи го с теб. Пази го.
— А вие? — запита Миша.
— Кристофър няма да бъде в безопасност, докато ние самите не сме. Ако нещо се случи с нас, дай го в кибуц. Смени му името.
— Не вярвам ЦРУ да се опитваше да ме премахне. Сигурно е някой друг. Може би са хората, които преследваме.
— Дори и така да е, можеш ли да се довериш на предишните си господари?
— Налага се. Но трябваше да им обещая нещо. В замяна на това, че се върнах от изгнание, им обещах да не се възползвам от ничии услуги, включително да не търся помощ от вас. Трябва да се справим сами.
— Но…
— Не. Все пак разполагаме с информацията, която ни даде. Трябва да поемем този риск. Ако не успеем, ти ще ни заместиш. Не оставяй тези копелета ненаказани.
— Сигурен ли си, че няма друг начин?
— Ние да оцелеем ли? — Сол поклати отрицателно глава. — И да се върнем при Кристофър? Не, няма.
Баща му го целуна. Защо ли плачеше?
— Довиждане, синчето ми. Миша, грижи се за него.
— Кристофър, винаги помни…
Но защо майка му също плачеше? Още целувки. Сълзите й мокреха бузите му.
— Че те обичаме.
Викове отвъд люлеещата се врата.
— Не можете да минете оттам!
— Открили са ви! По-бързо! — каза Миша.
Спуснаха се към друга врата, която ги изведе навън в мрака. Тичаха по една улица, която като че ли нямаше край. Но когато погледна назад, с ужас видя, че Миша бе тръгнал в една посока, а родителите му — в друга. Очите му се премрежиха от сълзи.
Вечният град
Преоблечени като свещеник и монахиня, Дру и Арлийн се разхождаха сред многото истински религиозни лица по претъпканата „Виа делла Кончилиационе“. Въпреки че улицата не бе малка, изглеждаше доста тясна в сравнение с ширналото се отпред пространство. Тя завършваше като фуния, която се влива в четирите редици колони в дорийски стил, които ограждаха площад „Свети Петър“ в Рим.
Стигнаха центъра на площада, където между два големи фонтана се издигаше египетски обелиск. Въпреки че сами по себе си фонтаните, обелискът и многобройните колони наоколо бяха внушителни, в сравнение с величието на базиликата „Свети Петър“ приличаха на джудженца. Тя се издигаше в единия край на площада, а огромният й купол бе огрян от следобедното слънце. Отляво и отдясно на базиликата се виждаха ренесансови сгради. Към нея водеха широки стръмни стълби.
— Не мога да добия представа колко е голям този кръгъл площад — каза Арлийн.
— Зависи от перспективата, от която го гледаш — отвърна Дру. — Площадът, базиликата и всичко останало във Ватикана биха заели по-малко от една седма от нюйоркския „Сентрал парк“.
Тя се обърна учудено към него.