— Тъй като не са го направили, чудя се дали не са се похвалили помежду си.
— Истината ли искаш?
— Винаги ми идва добре.
— Но едва ли ще ти се понрави. Истината е, че не знам. Откриха болестта ми през януари. Мълвата плъзна бързо. Не съм в течение на събитията от февруари. Тъй като винаги ми е било приятно да обсъждам какво става по света с теб, Хейвърфорд, в името на доброто старо време, се съгласих да се срещнем. Но се боя, че разходката ти е била напразна. Не съм този, на който трябва да зададеш въпросите си — Гато си пое дъх. Когато издишваше въздуха, звукът приличаше на свистенето на изпусната гума.
— Съжалявам. Задържахме се твърде дълго. Уморихме ви — Дру стана.
— Но знам кого можеш да попиташ.
— Кого? — Дру запази пълно самообладание.
— Този, който ме замести. Червеят, който отне клиентите ми. Той може да има новини отвътре. Казва се Бонато.
— Псевдоним?
— Медичи.
— Политически интриги. Безредици. Все същото. Можете ли да ме запознаете с него?
— Аз ли? Невъзможно е, Хейвърфорд. Когато прибра моята клиентела, аз станах излишен. Остави ме жив да вегетирам по милост, само защото знае, че скоро ще умра. Но ако те изпратя при него от свое име, това ще ти струва живота. Ще ти кажа как да се свържеш с Бонато. Останалото е в твои ръце. Бъди много внимателен. Задавай му въпроси по твоя преценка, които няма да те изложат на опасност.
— Да, така ще направя. Разкажете ми за него. Всичко.
— Може би си прав, Хейвърфорд. Вероятно Бог ще погледне по-благосклонно на мен, ако помогна на Неговия кардинал.
Облечени целите в черно, Дру и Арлийн се криеха в сенките на дърветата и наблюдаваха колите, които спираха на паркинга до ресторанта от другата страна на улицата. Минаваше осем вечерта. Чакаха там от петнадесет минути и ако информацията на Гато бе вярна, посредникът с псевдоним Медичи щеше да пристигне в ресторанта след пет минути. Гато им бе казал: „Ресторантът е извън играта. Неутрална почва. Там никога не се правят сделки. Медичи обожава кухнята и вината в това заведение. Винаги отива там в осем и пет, хапва си добре, дава щедри бакшиши и точно в десет се връща у дома си, където го чака проститутка — различна всяка вечер. Разбира се, къщата му се охранява много добре. Единственото му слабо място е този ресторант. Спазването на тази програма не представлява никаква опасност за него. Терористичните групи нямат причина да искат смъртта му. А полицията знае, че ако предприемат нещо против него, всички групи, които са ползвали услугите му, автоматично ще променят плановете си.“
Дру бе запитал: „А ако ние нарушим правилото, няма ли да поставим нащрек терористите, които вероятно са отвлекли кардинал Павелич?“
Гато бе отговорил така: „Забравена история. Кой би предположил, че мотивът за отвличането на Медичи е да се почерпи информация за операция, извършена преди няколко месеца? Няма за какво да се притесняваш, Хейвърфорд“.
Все пак Дру имаше причини за безпокойство — дали изобщо онова, което се готвеха да направят с Арлийн, бе възможно. Този вид операции изискваха добре обучен екип от най-малко десет души. Двама биха могли да свършат най-важното, но в случай на непредвидени обстоятелства? Ако имат нужда от група, която да ги подпомага — да ги защитава и да ги прикрива, за да избягат?
В тъмната уличка Дру постави ръка на рамото на Арлийн, вдъхвайки й кураж. В отговор тя също нежно го докосна с ръка. И като че ли четейки мислите му, прошепна:
— Няма да влизаме, ако положението е съмнително. Макар че ние с теб няма с какво да привличаме внимание. А и Медичи не ни очаква.
Дру се съгласи. Можеше да се наложи да се откажат от този потенциален източник на информация. А след това? Без никакъв ориентир ще трябва да се крият и да убиват времето, докато Братството ги открие и ги накаже за неуспеха на операцията. Но както бяха решили предната вечер, по-добре да изберат не непременно неизбежната пред сигурната смърт. За да си върне свободата, за да заживее с Арлийн, той на драго сърце би поел пресметнатия риск на онова, което замисляха.
Вляво от него профуча лимузина. Той свали ръка от рамото на Арлийн. Отдръпнаха се по-назад. Когато колата се приближи, Дру успя да види шофьора. Тъмна преграда го отделяше от пътника, седнал отзад. Дру се загледа през предното стъкло на мястото до шофьора, но тъмното, огледално и вероятно бронирано стъкло скриваше задната седалка. Всъщност не бе необходимо да разглежда пътника. Регистрационният номер бе същият, който им бе съобщил Гато. Лимузината бе на Медичи.