Въпреки че беше дошъл с баща си в Австралия преди близо десет години, Пендълтън продължаваше да говори с американски словоред. Тук го намираха за странен. Това го устройваше. Понякога можеше да останеш незабелязан като стоиш настрана. Като местен жител създаваше илюзията за човек, който никога не напуска околността, освен когато участваше във водолазни експедиции от време на време. По този начин отсъствията му лесно намираха обяснение.
Той махна за довиждане на клиента, потупа своя помощник по гърба — „Голям удар!“ — и се върна в стаята си, но веднага излезе от задната врата. Дори и извън сезона, Бонди Бийч беше изненадващо оживен. Туристи, няколко запалени сърфисти, хомосексуалисти, които правеха упражнения за мускули. С фланелената си риза, избелели джинси и платнени обувки (без колан, без чорапи и връзки на обувките), Пендълтън не се различаваше много от плажните гларуси. Вярно, че малко беше попреминал възрастта. Но дори и на четиридесет години би могъл успешно да съперничи на „гларусите“ с изрусялата си на слънцето, разрошена от вятъра коса, бронзовия загар на лицето, железните мускули на ръцете и гърдите. Но нямаше желание да се прави на такъв.
Потърси с поглед баща си на плажа и го видя да маже с восък една дъска за сърф и да приказва с важен вид на младежите, които го бяха наобиколили.
Пендълтън почувства прилив на нежност. Слезе по стълбите от задния вход на магазина, мина по пясъка и отиде при баща си.
Вълните заливаха плажа. Студеният вятър носеше мирис на сол. Пендълтън почтително изчака баща си да доразкаже на своите слушатели за огромните вълни преди пет години. Старият Пендълтън беше висок колкото сина си, също така мускулест и въпреки че беше на седемдесет и две години, със сбръчкано от възрастта и изсушено от слънцето лице, бе запазил строгата си красота. Мъжът вдигна поглед към сина си.
— Възникна един малък проблем, татко. Трябва да поговорим.
— Ако наистина е така наложително — с леко подигравателен тон, разочаровано въздъхна бащата.
— Боя се, че да.
— Скоро ще се върна, момчета.
— Един от старите ти приятели току-що ми се обади по телефона. Той е тук в града.
Пендълтън тръгна с баща си към магазина. Този път въздишката на по-възрастния мъж не беше престорена.
— Казах на тези глупаци да стоят по-далеч от мен. Никога не съм одобрявал идеята да поддържаме връзка. Ако не беше онзи свещеник, отдавна да съм разрешил проблема.
— Искаше да се срещнем. Може би се е случило нещо лошо.
— Сигурно има нещо, щом е дошъл чак дотук. Светът е малък, човек не може да се скрие.
— И писмото, което ни изпратиха миналия месец…
— Искаха да се срещнем в Канада — презрително изпуфтя баща му. — За глупак ли ме мислят?
— Май че те са глупаците. Но сега нямам избор. Не мога да го оставя да ми идва в магазина, затова трябва да се срещнем някъде другаде.
— Но за пръв и последен път. Накарай го да разбере това.
— Исках да те предупредя… Бъди внимателен, докато ме няма.
— Ледената висулка винаги е нащрек.
— Знам — усмихна се синът и прегърна баща си.
Кеслер почувства, че е изнервен, влизайки в ботаническата градина на Сидни точно в четири, както се бе уговорил. Струваше му се, че не е достатъчно убедителен, когато внезапно напусна деловата среща насред важни разговори и се оправда с неразположение. Въпреки че причината за идването му в Австралия не бе точно бизнесът, той му служеше за прикритие. Единствен той от групата, която неотдавна се бе срещнала в Канада, имаше повод да пътува до Австралия, без да събуди подозрение. Но сега, като излезе от преговорите, на които се решаваше отдавна обсъжданото сътрудничество между неговата електронна компания и подобна австралийска фирма, без да иска привлече вниманието към себе си. Връщайки се назад към разговора с Пендълтън, му се щеше да бе настоял срещата да се проведе по-късно, но от друга страна онзи с такава неохота се съгласи, че Кеслер нямаше друга възможност.
Минавайки по една пътека покрай екзотични растения, Кеслер не можеше да се освободи от чувството, че въпреки предпазните мерки, е бил проследен. Не само до тази градина, а още от Америка. „Аз все пак съм бизнесмен, а не експерт по задкулисни игри“ — мислеше си той. — „Може би баща ми би могъл“ — той без малко да добави: „ако беше жив“, но се опита да гледа по-бодро на положението — „да се справи със ситуацията, но аз никога не съм бил обучаван за такива случаи“.
Все пак си каза, че няма да сгреши, ако се опира на здравия си разум. „Не се оглеждай, за да провериш дали не те следят. Безследното изчезване напоследък на хора от кръга означаваше, че врагът е отлично организиран и опитен. Ето защо «опашката» — както я наричаха в криминалетата — със сигурност няма да е толкова неопитна, че да се остави да разбера, че съм следен“. Кеслер се движеше с пътеводител в ръка. Въпреки че едва се въздържаше да не погледне импулсивно назад, той упорито се правеше, че чете в книгата и с интерес разглежда растенията пред него. Пътеката продължаваше напред. Стигна до една заобиколена от храсти пейка и спря, като се обърна на запад, очевидно за да види сградата, която според пътеводителя бе Правителствената резиденция, в която живееше губернаторът на Нов Южен Уелс. В действителност се спря там, защото така му бе поръчал Пендълтън.