— Или че някой вътре в самата църква принадлежи на „Нощта и мъглата“.
— Павелич — Ледената висулка се задъхваше от гняв — от четиридесет години дърпа конците на нашите бащи, копелето. Пази си документите. Един господ знае колко пари е изсмукал в замяна на това да си държи езика зад зъбите. Павелич притежаваше цялата информация, която свързваше бащите на всички ни. От „Нощ и мъгла“ не биха могли да организират всичко това, без да знаят какво съдържат папките на кардинала.
— Логично — отвърна Сет, — но не е задължително да е вярно. Може да има и друго обяснение, което сме пропуснали.
— Като например?
— Точно тук е проблемът. Не знаем достатъчно. Но и този тук не знае. Предлагам да проучим частния живот на кардинала.
— Частния живот ли? — засмя се Ледената висулка. — Не знаех, че на свещениците им е позволено да имат частен живот. Ами какво ще правим с него? — кимна той към Медичи.
— Ще го убием, разбира се. Не ни е потрябвал, дори може да ни навреди. Още една инжекция амитал ще бъде достатъчна. Съвсем безболезнено. Може би дори приятно — подигравателно вдигна рамене Сет.
— Но остава да разберем кои бяха мъжът и жената в тъмната уличка, които също го причакваха. И двамата ги забелязахме. Не бяха случайно там. Интересуваше ги Медичи.
— Ако отново ни се изпречат на пътя, ще ги убием — блясъкът в очите на Сет говореше, че това ще бъде още едно удоволствие за него.
Кошмари в миналото, кошмари днес
Планинският път се виеше все по-високо и по-високо и моторът на фолксвагена, който бяха взели под наем, започваше да се задъхва. Колата трудно набираше скорост по наклона. След половин километър замириса на бензин и Сол отклони встрани. Спря двигателя.
До него Ерика се размърда и се събуди. Когато отвори очи и погледна надолу към долината, слънцето я заслепи. Небето бе тюркоазено, полята — смарагдово зелени. Прозина се и погледна часовника си.
— Десет и четиридесет и шест? Караш отдавна — безпокойството напълно я разбуди. — Сигурно си много уморен. Да си сменим местата, а.
— Нищо ми няма. Остават само петнадесет километра.
— Само толкова? Но защо спря тогава?
— Моторът без малко да се запали.
— Сега подушвам. Бензин — ноздрите й се разшириха.
— Мисля, че е карбураторът — той слезе и отвори капака на двигателя. Течността бе избила по двигателя. Вдигаха се пари. Ерика застана до него и заоглежда мотора.
— Подай ми джобното си ножче — каза тя.
Отвори ножчето и завинти едно винтче на карбуратора. Колата, която бяха наели във Виена, очевидно бе регулирана за равнинен терен. Но при тези условия горе в планината, където въздухът бе разреден, очевидно не достигаше кислород за карбуратора, за да може да се получи детонаторна искра. Двигателят се е задавил. Бензинът се е върнал в карбуратора и той е прелял. Регулирането му щеше да отстрани проблема.
— Още пет минути само и щеше да се наложи да вървим пеш — каза Сол.
— По-точно да тичаме — засмя се тя. — Преди двигателят да избухне. Твърде дълго живяхме в пустинята. Забравили сме какво трябва да се прави, когато се кара по височини — дългата й тъмна коса блестеше на утринното слънце. Бежовият й жакет подчертаваше тъмнокафявите й очи.
Сол си помисли, че я обича повече от всякога.
— Дано това да е всичко, което сме забравили. Не бих искал да мисля, че просто досега ни е вървяло, но всъщност сме излезли от форма през изминалите години и започваме да допускаме грешки.
— Не, точно по този начин ще се предпазим от прекалена самоувереност.
— Аз никога не съм бил самоуверен.
С нетърпение зачакаха бензинът да се изпари, за да могат да тръгнат, като едва потискаха чувството за безпомощност. Склоновете наоколо бяха покрити с вечнозелена растителност. На тази височина дишането се затрудняваше от разредения въздух. В далечината побелели от сняг върхове прорязваха небето. При по-различни обстоятелства тази сурова красота — швейцарските Алпи на юг от Цюрих — би ги изпълнила със страхопочитание.
Сол спусна сгъваемия покрив на колата.
— Да тръгваме. Според картата пътят ще ни изведе до съседната долина. Но Миша е проучил имената по списъка. Неговите агенти сигурно вече са идвали тук. Ако са научили нещо важно, щяха да ни кажат. Не трябва да очакваме твърде много — да се приготвим за разочарование.
— Все пак отнякъде трябва да започнем.
— Да, така е. И ако отговорът не е тук, ще го търсим на друго място — каза Сол. — Ще продължаваме да разследваме, докато не приключим с тази история.