Селото се казваше Вайсендорф — около стотина къщи, пръснати по неголямо плато. Под и над него имаше пасища. Къщите бяха тесни, най-често четириетажни, с еркери, които сякаш трябваше да предпазват пешеходците от дъжд. По краищата острите покриви в алпийски стил леко се извиваха нагоре и приличаха на ели. Сложната дърворезба по балконите, первазите и вратите напомняше на Сол за къщичките от приказките.
Той паркира фолксвагена пред една страноприемница. Над входа бе окачена голяма рекламна халба бира.
— Кой от нас ще попита къде живее Ефраим Авидан? — обърна се той към Ерика.
Тя разбра в какво се състои трудността. В Швейцария се говореше на няколко езика — този на най-близката държава, граничеща със съответната област.
— Твоят немски е по-добър от моя — каза тя, — но това е южна Швейцария. Френският ни е горе-долу на едно и също ниво, но моят италиански е…
— По-добър. Освен това може да са по-отзивчиви към една непозната жена. Ти ли ще опиташ?
С изражение, което не можеше да скрие безпокойството й, тя отвори вратата и влезе в страноприемницата.
Сол остана да чака навън. Преди да обещае на бившите си шефове, че няма да ползва услугите на което и да е разузнаване, той вече беше получил значителна помощ от Миша Плец и Мосад. Не смяташе, че трябва да бъде обвиняван за нарушаване на споразумението, тъй като се беше възползвал от предложените му услуги преди това. Първо, Миша ги бе снабдил с израелски паспорти и ако властите се заинтересуваха от тях, щяха да ги помислят за израелски граждани, тайно свързани с Мосад. Второ, той им бе дал достатъчно пари, за да проведат разследването, и трето, бе им доставил оръжие, което Сол и Ерика бяха скрили преди да напуснат Австрия, защото не искаха да рискуват да минават през границата с него.
Но за момента ксерокопието от тетрадката на Миша — списък с имена и сведения — бе най-важната помощ, която бе получил. Първото от тях бе Ефраим Авидан.
— Какво общо има между имената от списъка и онова, което се е случило с баща ми? — бе запитала Ерика.
— Нямам представа — бе отговорил Миша.
— Не вярвам. Не би правил този списък, ако няма връзка между тези неща.
— Казал ли съм, че няма връзка? Знаем миналото, адресите, навиците и предишните им професии.
— Предишни ли?
— Да, всичките са бивши служители на Мосад, вече в пенсия. Но ти ме питаш каква е връзката между тях и баща ти, а аз още не съм си отговорил на този въпрос.
— Да не би те да казват, че не познават баща ми? И не искат да отговарят на въпросите ти? Какъв е проблемът?
— Изобщо не съм имал възможност да ги питам.
— Отново същото. Измъкваш се.
— Не. Всички тези мъже ги свързват два факта. Те са оцелели от нацистките концлагери.
— И?
— Всички те са изчезнали.
Като бащата на Ерика.
Вратата на страноприемницата се отвори. Сол не можа да разчете изражението на Ерика, която влезе в колата.
— Някаква информация? — запита той.
— Не може да се каже, че са ме засипали със сведения. Струва ми се, че не сме единствените, които са се интересували от Авидан, а тукашните хора не са много любезни с непознати, без значение от мъжки или женски пол, които не са дошли да харчат пари като туристи.
— Онези, които са идвали преди нас, сигурно са били хора на Миша — замислено каза Сол.
— Може би. Ще разберем. Успях да получа указания как се стига.
Сол запали колата и подкара по тясната улица.
— Казвай ми къде да завивам.
— Извън града е. Третото стопанство вляво.
Той натисна газта.
Къщата бе стара, с бели, измазани с хоросан стени, построена на затревен склон. Бе по-широка от къщите в градчето, но със същия островърх покрив, чийто силует хармонираше с този на върховете отзад. Сол зави по една не особено чиста, изровена алея и чу звън от хлопатарите на кравите, които пасяха на близкото пасище. Слънцето огряваше долината и я правеше още по-красива. Но Сол бе така потънал в мисли за списъка, който бяха открили, че не бе в състояние да обърне никакво внимание на планинския пейзаж.
Първото име от списъка.
Слязоха от колата.
От къщата излезе красива жена с грубовати, почти мъжки черти. Тя бе на около тридесет години, с къса, изрусяла на слънцето коса и червени бузи. Изглеждаше доста яка. Бе обута с обувки, които стигаха до глезените й, вълнени тричетвърти чорапи, кожени къси панталони, а нагоре бе със синя карирана риза със запретнати ръкави. Обувките й изтропаха по дървената веранда. Жената се приближи към тях. Бе присвила подозрително очи.
Сол реши, че Ерика ще подхване разговора, също както той би започнал, ако пред него бе застанал мъж.