— Дневникът бе закрепен под дъските на пода. Може би го е носил със себе си всеки ден, скрит под дрехите.
— И си струва парите?
— Това вече е ваша грижа. А сумата я знаете.
— Само че са австрийски — Ерика извади парите от джоба си.
— И японски да бяха, все тая. Тук сме в Швейцария. Приемаме всякаква валута — жената преброи банкнотите.
— А къде е онова, за което току-що платихме?
— Елате долу с мен.
Разположиха се около масата в селската кухня. Докато жената им правеше кафе, Сол отвори пакета, завит в картон и найлон. Притвори очи, когато видя снимките. Ръцете на Ерика трепереха, докато ги разглеждаше.
Нацистки концлагери. Есесовци, насочили автоматите си към пленници, изкарвани от камиони и конски вагони. Измършавели затворници с хлътнали очи, надничащи зад телени мрежи. Запълнени с трупове изкопи, на които краят не се виждаше, и булдозери, които ги засипват. Газови камери и голи тела — главно на деца, жени и възрастни мъже — така притиснати един до друг, че сигурно бяха умрели прави. Големи пещи с отворени капаци. Невъобразими количества пепел и кости.
Сол разгледа снимките една по една — не си спести нищо от ужасите. Когато свърши, се увери за пореден път, че човешката изобретателност да измисля все по-брутални методи на мъчения е безгранична.
Прибра снимките накуп и ги обърна с лице към масата.
— Какъв кошмар — погледна към дневника. — Един господ знае какво съдържа.
— През нощта, в която разглеждах този пакет — каза жената — цялата треперех, колкото и дърва да слагах в печката. Осъмнах така. Бях чувала за тези зверства, но да ги видиш, да четеш за тях…
— Да четеш ли? — Ерика хвърли поглед към дневника, посегна към него, но се спря и с погнуса отдръпна ръце.
— Да, дневникът — продължи жената. — Авидан е живял в Мюнхен с родителите, сестра си и двамата си братя. През 1942 година, когато започва Холокоста, есесовците ги арестували и ги откарали в концлагера в Дахау, само на двадесетина километра от дома им. Това не бил лагер на смъртта, а трудов лагер, въпреки че както го описва не е имало много разлика. Заедно с останалите членове на семейството са били използвани да работят като роби във военен завод. Дажбите им от храна били минимални. Времето за почивка и сън също. Никакви хигиенни условия. Тоалетните представлявали обикновени открити изкопи. Питейната вода била замърсена. Бараките пропускали вода. В тях се разхождали плъхове. Авидан и семейството му робували две години на Хитлер по време на войната. Един по един започнали да измират. Първо майка му — припаднала в завода и починала от изтощение. А когато баща му не могъл да стане една сутрин, есесовците го измъкнали насила навън и го застреляли пред очите на всички затворници. Трупът останал три дни на площадката и чак след това наредили на затворниците да го сложат в количка и да го откарат в ямата извън лагера, където погребвали умрелите. Следващата жертва била десетгодишната сестричка на Авидан, която починала от настинка. А по-големият му брат един ден не се движел достатъчно бързо, както наредил есесовецът от охраната, и той разцепил главата му с цепеница. Другият му брат полудял след случилото се и прегризал вените на китките си, умрял от загуба на кръв. Но Авидан бил решил на всяка цена да оцелее. Измислил начин да почива незабелязано, докато върши някаква работа, като щадял силите си. Дохранвал се с паяци, мухи, червеи, всяка жива твар, която му попаднела в лагера. И успял. През един септемврийски ден на 1944 той се оказал в групата, която трябвало да отиде до града да докара алкохол и храна за есесовската забава същата вечер. Камионът спукал гума. В настъпилата суматоха затворниците побягнали. Есесовците бързо се опомнили, започнали да стрелят и убили трима от четиримата избягали. Четвъртият бил Авидан. Тръпката от неочакваната свобода била толкова голяма, че му дала сили, за които дори не подозирал. Крадял храна от складове. Спял в купи със сено. Все повече и повече се отдалечавал, но не спирал. Дахау е на сто километра от Швейцария. В дневника си не пише как се е добрал до границата, но дори след като пристигнал на неутрална територия, продължил да се крие, защото все още не бил сигурен, че е в безопасност. Докато накрая не се установил тук. Бившият ми съпруг и аз купихме фермата през 1978 година, но нямам представа кой е бил собственик по време на войната. Именно той една вечер го открил в хамбара. Разбрали откъде идва, съжалили го и го подслонили в бунгалото. Носели му храна. Останал при тях от октомври 1944-та до края на войната през май, следващата година, след което заминал за Палестина.
Жената прекъсна разказа си. Стаята се изпълни със зловеща тишина. Мина секунда, преди последните й думи да достигнат до съзнанието на Сол.