— Установил се е тук през октомври 44-та? — Сол усети, че изгаря от напрежение. — А не казахте ли преди малко, че е дошъл тук през октомври миналата година?
— През октомври — потвърди жената. — Като си помисля за мъките, които е преживял по време на войната, описани в дневника му, съмнявам се, че месецът е само съвпадение. Миналото не му е давало спокойствие. Нещо го е накарало да се върне. Дневникът му е така ярко написан, сякаш не просто си спомня за ужасите, а отново ги преживява.
— Да бъдеш обсебен до такава степен — Ерика сви рамене.
— Да, точно както баща ти — каза Сол. Той не спомена пред домакинята за снимките, които бяха намерили в приземния етаж на апартамента във Виена.
— Но преди си е тръгнал през май 45-та — обади се Ерика. — А сега е заминал през февруари. Нарушил е разписанието.
— А може да е имал намерение да си тръгне през май — каза жената. — И нещо го е накарало да напусне по-рано. Замина без да ми се обади. Не е взел почти нищо със себе си. Изглежда внезапно му е хрумнало.
— Или някой изненадващо го е накарал да вземе такова решение — каза Ерика. — Точно както и баща ми.
— Отвлякъл го е?
— Възможно е — Ерика въздъхна. — Все още не знаем много.
Сол чу шум от двигател на кола през отворените прозорци. Приближаваше се. Изведнъж спря.
Полазиха го тръпки. Стана от масата, излезе от кухнята и без да минава пред прозореца, надникна навън. На входа бе спряло черно рено, там, където започваше изровената отбивка към къщата. Вътре видя трима мъже.
Ерика също отиде в дневната.
— Какво става? — последва я жената.
— Тази кола позната ли ви е?
Жената пристъпи към прозореца.
— Не се показвайте — предупреди я Сол.
Тя се подчини и застана отстрани, както бе направил той.
— Никога не съм я виждала.
Тримата излязоха от колата. Бяха високи, добре сложени, към тридесет и пет годишни. Бяха с обувки с дебели подметки, тъмни панталони и якета с цип. Те като че ли им бяха леко големи.
„През юни?“ — помисли си Сол. — „В такъв топъл ден? Защо са им тези закопчани догоре якета?“
Докато вървяха по алеята, разкопчаха циповете на якетата си.
Сол почувства, че Ерика се доближи до него.
— Можеха да стигнат с колата чак до къщата — каза тя.
— А вместо това блокираха портата. Докато не я мръднат, не можем да изкараме нашата.
Мъжете тръгнаха един след друг по пътеката. Въпреки че лицата им бяха безизразни, погледите им шареха наоколо и оглеждаха фолксвагена, къщата, пасищата от двете страни, гората и далечните върхове. И тримата бяха поставили лявата си ръка върху коланите си. Вече бяха толкова близо, че Сол успя да забележи яркочервения пръстен, който проблясваше на средния пръст на всеки от тях.
— Имате ли оръжие тук? — запита той жената.
Тя пристъпи назад, ужасена от въпроса му. Но гласът й не трепна:
— Разбира се. Тук сме в Швейцария.
Нямаше нужда да обяснява. Въпреки че бе неутрална държава, Швейцария държеше на военната подготовка на населението. Всеки мъж между двадесет и петдесет години бе задължен да премине съответен курс на обучение. А всяко семейство разполагаше с оръжие вкъщи.
— Донесете го. Бързо — нареди Сол. — Проверете дали е заредено. Трябва да изчезваме още сега.
— Но защо?
— Веднага!
Зениците й се разшириха и тя хукна към един шкаф, откъдето извади бойна пушка Sturmgewehr, швейцарско производство. Сол познаваше марката. Бе дълга колкото карабина и можеше да стреля със 7.62 милиметрови патрони по стандарт на НАТО. Имаше сгъваем триножник под патронника и гумена обшивка, която малко заглушаваше силата на гърмежите.
Жената се протегна и взе два пълнителя от рафта над главата си. Ерика ги пое от нея и провери дали всичките двадесет патрона бяха на място. Постави единия в пушката, нагласи я за полуавтоматична стрелба и дръпна предпазителя. Другият пълнител пъхна в колана си.
Жената смаяно мигаше.
— Тези мъже едва ли имат намерение да…
— Нямаме време да обсъждаме това! Бързо, излизаме оттук! — Сол отиде да вземе дневника и снимките от масата в кухнята и ги напъха в картонената им опаковка. С оръжие в ръка Ерика отвори задната врата на кухнята. Сол хвана жената за ръката, избута я пред себе си и излезе последен.
Хукнаха през тревата, минаха покрай хамбара и се заизкачваха по стръмнината към бунгалото на Авидан.
Сол чу, че някой зад тях извика. Продължи да върви бързо и притисна пакета към гърдите си, но с риск да се препъне, се обърна назад. Двама от мъжете се подаваха от левия край на хамбара, а третият се показа отдясно, като сочеше нагоре. Извика на френски: „Ici!“