Всичките извадиха пистолети изпод якетата си.
— Ерика! — извика Сол.
Тя погледна назад, видя тримата да се прицелват и се обърна към тях. В миг коленичи, нагласи пушката и погледна през мерника. Преди онези да успеят да се прицелят, тя дръпна спусъка и започна да стреля. Обхватът на този вид оръжие бе петдесет метра. Тя бе много опитна в стрелбата, но нямаше време да стабилизира ръката си и пушката се разтресе. Одраска рамото на единия, а другите се скриха зад хамбара. Раненият се хвана за ръката и се спусна обратно към прикритието на хамбара. Другите влязоха вътре. Не бе успяла да ги убие, но поне за малко бе отвлякла вниманието им. Стана и хукна след Сол и жената, които вече бяха стигнали върха на склона. Един куршум уцели бунгалото на Авидан и оттам се разхвърчаха трески, точно когато тя се скри зад него.
Сол и жената си отдъхнаха, като я видяха. Ерика отново се показа и стреля по мъжете, които се изкачваха след тях.
Те се проснаха на земята.
— Вие познавате местността — обърна се Сол към жената. — Изведете ни горе в планината.
— Но къде?
— По-бързо. Да тръгваме.
Жената се запровира през храстите. Излязоха на една тясна пътека, която се виеше нагоре през обрасъл с дървета склон. Тя крачеше бързо с мускулестите си крака към върха. Сол и Ерика се мъчеха да я следват, но не бяха свикнали с изкачването. Най-горе пътеката завиваше наляво, след това се спускаше между два големи камъка, които на височина стигаха до гърдите им. Гъстите клони на дърветата скриваха слънцето. Сол усети миризмата на смола, меките борови иглички под краката си, но глухото ехо от разгневени гласове и пукането на сухи клони зад тях изцяло заемаше вниманието му.
Излязоха до едно плитко поточе по-надолу. Сол прегази през него, без да обръща внимание на студените, полепнали за краката му панталони и продължи напред към сенчестата горичка. Чу Ерика също да прецапва през водата.
Тръгнаха по друг, по-стръмен склон, където следата от пътеката почти не се забелязваше. Вървяха зигзагообразно покрай пресъхнали водопади, през храсталаци и камъни. Когато изкачи върха, Сол се обърна да види Ерика и да разбере какво ставаше по-надолу. Мъжете не се виждаха, но по цамбуркането се ориентира, че минаваха потока.
Жената ги изведе на затревено плато. На около стотина метра от него се простираше гъста гора, чийто край не се виждаше. Забързаха напред. Високата трева се омотаваше около краката на Сол. Тръпки го пронизаха, като си представи, че тримата могат да се появят зад тях, докато минаваха откритото плато. Но изстрел не се чу. Той стигна благополучно другия край на сечището и се хвърли на земята зад храстите. Ерика залегна до него и се приготви за стрелба. Жената продължи напред, но спря, когато забеляза, че нейните защитници не я следват и се прикри зад едно дърво. В противовес на ужаса, изписан на лицето й, Сол почти се зарадва. „Успяхме!“ — помисли си той. — „Прекосихме преди да ни забележат! Не успяха да ни засекат на голото плато! А сега е наш ред!“
До него Ерика притаи дъх, отвори триножника на пушката, приготви се за стрелба и остана неподвижна в това положение.
„Още малко!“ — мислеше си Сол. — „Съвсем малко!“ Избърса потта от челото си и съсредоточи вниманието си към другия край на сечището. Всеки момент храстите щяха да се разтворят и мъжете да се покажат.
Минаха пет секунди. Десет. Петнадесет. Тридесет. След около две минути Ерика с тревога се обърна назад. Сол разбра движението й. Явно не си бяха направили добре сметката. Мъжете трябваше да са стигнали вече върха. И да са се показали оттам, откъдето ги очакваха.
Заедно с Ерика отидоха при жената. Тя отвори уста, за да каже нещо, но той й направи знак да мълчи и да продължава през гората. Тя не се възпротиви и моментално забърза през дърветата.
Имаше само една причина онези да не се покажат досега. Приближили са сечището, усетили са капана и са се разделили, като се навлезли в гората около него, опитвайки се да ги изпреварят. Може би бяха успели.
Звукът от изстрел вляво, успоредно на Сол, го накара да забърза нагоре по залесения склон. Куршумът обрули листата близо до него. Той го чу, почувства го да префучава край ушите си. Но дали изстрелът нямаше за цел да ги пришпори да побързат нагоре, където би могъл да ги очаква снайперист? Или трябваше само да ги накара да спрат и да се прикрият, докато тримата успеят да ги обградят?
Наложи си да се овладее. Движението — бягството от това място — бе решаващо. Сол разбра защо Ерика не си направи труд да отговори на изстрела. Тя не виждаше целта, а дори и да я виждаше, клоните щяха да й попречат да улучи. И двамата знаеха, че няма смисъл да се надяват изстрелите да привлекат внимание в селото. В Швейцария задължителното военно обучение налагаше хората редовно да практикуват придобитите умения. Изстрелите, които се разнасяха в Алпите, бяха толкова обичайни, колкото и звънът от хлопатарите на добитъка. Никой не им обръщаше внимание.