Бе захладняло. Небето се бе покрило с облаци. Влажни капки мокреха ръкавите му. Сол притисна пакета със снимките и дневника към гърдите си, като поблагодари наум на Авидан за найлоновата опаковка. Дъждът се усили и ги измокри до кости. Сол потръпна. Над върховете продължаваха да се струпват черни облаци, времето ставаше много опасно. Усилието, което полагаха при изкачването на непривичната за тях височина, можеше да предизвика припадък в резултат на липсата на кислород. Като се прибавеше и студеният дъжд, се получаваха идеални условия за хипотермия, което означаваше бърза загуба на сили, телесна топлина, а накрая смърт от измръзване.
„Три часа“ — правеше си сметка Сол. — „Това е максимумът, при който човек може да остане жив, ако получи хипотермия. Разполагаме само с толкова“. Единствената му утеха бе, че същото се отнасяше и за техните преследвачи.
Изкачи се на върха на хълма, като трепереше от студ, но оттам видя друг горист хребет, забулен в още по-черни облаци, предвещаващи силна буря. Пороят заглуши изстрела, дошъл отдясно. Куршумът се заби в дървото зад него.
Гонена от страха, жената бързаше напред. Сол едва успяваше да я следва. Струваше им се, че ги превежда през някакъв лабиринт от препятствия. Все по-високо. Все по-стръмно. „Сигурно сме се изкачили най-малко на две хиляди и петстотин метра“ — мислеше си Сол. От редкия въздух започваше да губи равновесие. Дишаше по-ускорено и по-дълбоко, но кислородът все не му стигаше. Виеше му се свят. Движенията му бяха автоматични, крепеше го само рефлексът за оцеляване. На два пъти падна и се наложи Ерика да му помага да стане. След това падна тя, а той я вдигна. Главата му щеше да се пръсне. А жената, пъргава като планинска коза, се изкачваше все по-високо.
Сол не си спомняше кога гората бе станала по-рядка. Сега вече по земята не се виждаха борови иглички, а само гола камениста почва. Мисълта му се проясни достатъчно, за да осъзнае, че бяха преминали над дървесния пояс. Нагоре се виждаха само гранити и покрити със сняг върхове.
„Попаднахме в капан“ — помисли си той. — „Не можем да се изкачваме по-нагоре. Ще припаднем. Или ще замръзнем от студ“.
Леденият дъжд, който го бе измокрил до кости, бе преминал в сняг. Снежните виелици не бяха необичайни за тази височина, дори и през юни. Опитните планинари знаеха това и винаги си носеха топли вълнени дрехи в раниците. Но Сол не бе предполагал, че ще се окаже там. Бе облечен само с летни дрехи. В долината падащият сняг би бил по-скоро красива премяна за селището, но тук застрашаваше живота им. Снегът се бе натрупал по главата и раменете му, ръцете му бяха премръзнали.
„Тук ще си умрем“ — мислеше той. — „Изкачили сме се толкова нависоко, че дори и да се опитаме да се върнем във фермата, няма да успеем, а ще припаднем от студ и липса на кислород по пътя. А някъде изневиделица могат да ни пресрещнат и преследвачите ни.“
Снегът покриваше сивите гранитни хребети пред тях. Въпреки ледения вятър жената продължаваше да се изкачва все по-нагоре. „Тя е полудяла“ — каза си Сол. — „Толкова се е изплашила от онези мъже, че ще се катери, докато не припадне, а през това време те ще разберат към каква сигурна смърт сме се отправили и ще останат назад. Ще спрат в края на дървесния пояс, ще се прикрият някъде и ще ни потърсят, когато бурята свърши. Ще ни намерят някъде замръзнали и просто ще ни оставят там. Когато снегът се стопи през юли, могат да ни открият алпинисти и да съобщят за поредния инцидент в планината“.
Тези мисли така го ядосаха, че той бързо тръгна след жената. От време на време снегът намаляваше и той успя да види, че тримата са стигнали друго плато, този път съвсем голо. Жената продължаваше напред. Но не към следващия, още по-стръмен хребет, а зави към дървена врата, затваряща входа на гранитна пещера. Заслонът бе направен точно за такива случаи — обичайната швейцарска предвидливост срещу неочаквани бури. Снегът заваля така силно, че Сол не можеше да види нито вратата, нито хребетите над тях. Нямаха избор. Той и Ерика трябваше да последват жената.
Тя отвори вратата. Отвътре се показа тъмната пещера. Сол се опита да протестира.
— Вратата е дебела около пет сантиметра — настойчиво каза жената. — Куршумите не могат да я пробият! А онези мъже ще замръзнат, ако решат да ни причакат отвън!