— Ще умре, ако…
— Одеяла — каза Ерика.
— Не е достатъчно.
— Ще му направя горещо какао.
— И то няма да свърши работа — поклати глава жената. — Освен това той няма да има сили да го пие.
— Но какво да направя? Как да спася мъжа си?
— С вашата телесна топлина.
— Моля? Не разбирам.
— Използвайте топлината на тялото си! Стоплете го!
Този път Ерика разбра. Смъкна мокрите дрехи на Сол. Той целият трепереше и се опитваше да скръсти ръце пред гърдите си, за да се топли. Тя бързо грабна един спален чувал от рафта, разви го и отвори ципа. Успя да напъха вътре Сол и затвори ципа. Чувалът бе пухкав и мек. Но толкова студен.
— Студено ми е — едва чуто промълви той.
На светлината на лампата Сол видя, че Ерика започна да се съблича. Хвърли всичко от себе си — яке, блуза, панталони, обувки, чорапи, сутиен, бикини, като ги запрати в един ъгъл и се мушна в чувала при него.
Притисна се колкото може по-плътно, обгърна го с ръце, допря гърдите си, корема, бедрата в неговите. Спалният чувал едва побираше двама души. Въпреки че докосването до премръзналата му кожа все още бе болезнено, чувстваше как нейната топлина изпълва чувала, как преминава в тялото му. Тя пъхна единия си крак между коленете му. Целуваше бузите, шията, раменете му. Дишаше дълбоко, без да спира. Правеше всичко, за да го затопли.
Прегръдката й бе най-пламенната, която бе получавал до този момент. Опитът й да сгрее всяка частица от неговата кожа със своята, да му отдаде цялата си топлина, да разтопи тялото си в неговото, надминаваше всичките му представи за върховно сливане между двама души. Никога не бяха чувствали така всяка фибра на телата си, които се бяха превърнали наистина в едно. Сол не си спомняше колко време тя бе останала така плътно притисната до него, но усети как постепенно топлината на тялото й започва да се прелива в него и да прониква все по-дълбоко. Отначало се затопли стомахът му, след това дробовете и сърцето. А когато по гръбнака му спряха да пролазват тръпки, разбра, че си възвръща възможността сам да генерира топлина.
Започна да диша по-леко. Гръдният му кош поемаше достатъчно въздух. Престана да трепери и се усмихна на Ерика, докосна красивото й лице, но изведнъж то започна да се размазва пред погледа му. Изпадна в безсъзнание.
Когато дойде на себе си, видя, че все още е в спалния чувал, но вече облечен в сухи дрехи. Чувстваше се отпаднал, но учудващо отпочинал. Протегна крака, извади ръце от чувала, разтърка очи и на светлината на лампата погледна към Ерика и жената, които се бяха облегнали на стената и го наблюдаваха. Ерика също бе облечена.
— От колко време съм така?
— Десет сутринта е. Слънцето е изгряло и напича — каза Ерика и отвори вратата.
Той сложи ръка на очите си и се обърна на другата страна. Навън грееше слънце.
— Слънцето е изгряло и напича? — простена той. — Но това не е слънце. Това е лазерен лъч.
— Не се каниш да си проспиш живота, нали?
Той отново изстена, придърпа единия край на спалния чувал над очите си.
— Е, щом това искаш — каза Ерика.
Той надникна от една пролука, като разтвори крайчеца на чувала и видя веселите пламъчета в очите й. Тя притвори вратата. Вътре проникваше само един сноп дневна светлина.
— Знаеш как да приспиш един мъж — каза Сол.
— За мен бе удоволствие.
Сол потръпна, но този път не от студ, а от желание.
— Обичам те.
Швейцарката изпитваше неудобство, като ги гледаше.
— Не сте ли гладен? — покашля се тя. — Направихме една суха супа.
— Умирам от глад.
Сол вече бе достатъчно укрепнал и успя да се нахрани сам.
— А какво стана с онези? — не изтърпя и го попита Ерика.
— Убих ги.
Швейцарката пребледня. Ерика само кимна с глава.
— Имаме още много работа — Сол не се впусна в повече подробности. Измъкна се от спалния чувал, почувства болка в гърба и изчака, докато можеше да пази равновесие и да се крепи на крака.
Ерика събра дрехите на Сол, които още не бяха изсъхнали, подаде му пакета с дневника и снимките и взе пушката. След като провериха дали печката и фенерът бяха изгасени, напуснаха пещерата.
— Ще трябва да оставя нови провизии на мястото на тези, които употребихме — каза жената и затвори вратата.
— Ще си платим — обади се Сол.
— Не. Вече ми платихте достатъчно. Не само с пари. Спасихте ми живота.
— Изобщо нямаше да се налага да ви спасяваме, ако не бяхме идвали в къщата ви. Все още сме ви длъжници.
Слизаха надолу по разтапящите се преспи, а снегът ги заслепяваше. Сол бе разстроен, защото знаеше, че скоро ще минат покрай първия мъж, когото уби.