— Остава да чакаме — каза Дру. — Ще се върнем там още днес следобед, после пак утре сутринта и колкото пъти трябва. Може да стане някакво чудо и изобщо да не се свържат с нас. Но това разследване и без друго не ни засяга. Бяхме принудени да се заемем с него. Дотук свършихме всичко, което ни наредиха. По-нататък отец Себастиан ще има грижата. Ако не се свърже с нас, никой няма да може да ни обвини в нищо. Мога да чакам тук заедно с теб до края на живота си.
— Знаеш, че това е утопия — каза тя.
Дру притеснено кимна.
— Братството никога няма да се откаже така лесно. Докато не свършим онова, за което са ни наели, няма да ни оставят на мира. Мразя всичко, на което съм бил обучаван, но сега трябва да използвам уменията си, за да приключа с тази работа. И да започнем живота си отново. Заедно.
Арлийн хвана ръката му.
— Ние вече сме заедно. А сега на работа.
В четири следобед Дру за втори път този ден отиде в банката. Вместо собствената си бележка намери друга, в далеч по-императивна форма. Указанията бяха точни, ясни, професионални. Отдолу на листа имаше восъчен печат с пресичащи се сабя и кръст.
Този път бе сам. Когато излезе, тръгна по улицата, която го изведе на „Банхофщрасе“ — деловия център на Цюрих. Спря пред един цветарски магазин и се загледа във витрината. След миг Арлийн застана до него. Видя отражението й в стъклото. Бе вървяла след него откакто излезе от банката.
— Не видях нищо особено около теб — каза тя.
Това не означаваше, че никой не ги следи. Би било глупаво, ако не вземеха предпазни мерки. Смесиха се с тълпата от пазаруващи по търговската улица.
— Имаме послание — съобщи й Дру, но не й го показа. Не би и могъл. В стаичката в банката го бе накъсал на малки парченца, които бе пъхнал в джоба на панталона си. По пътя се бе отървал от тях, изхвърляйки ги в различни кошчета.
— Ако бележката наистина е от отец Себастиан — каза Дру, — той ни е определил среща довечера. За всеки случай е предвидил още две за утре, ако по някаква причина не успеем да вземем съобщението днес.
— Това е добре.
— Точно толкова, колкото може да се очаква от член на Братството.
— Къде е срещата? — с тревога запита Арлийн.
В един през нощта те приближиха един красив фонтан. От реката се вдигаше лека мъгла.
— Сигурно има и по-подходящи места за срещи — обади се Арлийн.
— Не така открити ли? — запита Дру. — Но от друга страна, ако някой ни следи, ще трябва да пресече моста. Доста късно е и наоколо няма жива душа, така че лесно бихме го забелязали.
Според инструкциите трябваше да бъдат на мястото на срещата в един и пет, но предварително им бе известно, че тя може да стане и половин час по-късно. Преди да отиде при тях, отец Себастиан трябваше да бъде сигурен, че никой не ги е проследил.
Половин час по-късно свещеникът все още не се бе появил.
— Нещо не ми харесва тази работа. Нека да опитаме да се срещнем утре, на второто посочено място и час. А сега да се махаме — предложи Дру.
Нямаше нужда да я уговаря. Арлийн тръгна, но не обратно към моста, а продължи по улицата от същата страна на реката. Дру вървеше след нея.
Мъглата почти се бе вдигнала. Двамата стигнаха до една слабо осветена уличка и минаха покрай някакъв ресторант, чиито прозорци бяха тъмни. Пред тях от странична алея изскочи мотоциклетист. Шумът от мотора бе толкова оглушителен, че Дру не чу колата зад тях. Обърна се, защото видя светлина от фарове. Автомобилът приближаваше. Дру накара Арлийн да се скрие в един вход и бръкна в джоба си, за да извади пистолет. Колата спря.
— Качвайте се. Бързо — нареди им отец Себастиан през отворения прозорец.
Те се подчиниха. Дру едва бе успял да затвори вратата, когато отец Себастиан натисна газта и потегли.
— Защо се забавихте толкова? — запита Дру. — Защо не дойдохте на срещата?
Отец Себастиан зави по една пресечка.
— Наблюдавах ви от един блок. Исках да изглежда така, сякаш срещата се е провалила, в случай, че ни следят. Изчаках, за да не може никой да ни засече.
Свещеникът бе облечен в тъмен панталон, тъмно яке с цип и тъмни шофьорски ръкавици. Пръстенът на лявата му ръка повдигаше ръкавицата на това място.
— Изненадан съм от бързината, с която намерихте съобщението. Оставихме го едва тази сутрин — каза Дру. — В Цюрих ли сте отседнали?
— Не. В Рим.
— Тогава как?
— След като ви предадох ключа от сейфа и паролата, оставих най-доверения си помощник в един манастир тук в Цюрих. Той проверяваше сейфа всеки ден. Телефонира ми веднага в Рим. Казах му да ви определи няколко срещи и дойдох с първия самолет тази вечер.