— А, такава ли била работата? Били сте толкова път, за да ме наемете да отмъстя?
— Нищо друго не можахме да измислим.
— Не, не мога. Невъзможно е.
— А парите…
— Вие не разбирате. Твърде рисковано е.
— Но при тези обстоятелства… Става дума за стари приятели…
— И сами да си навлечем белята, а може би вие вече сте го сторили? Тръгвам си — Пендълтън стана от пейката. — Отговорът е „не“.
— Отседнал съм в пансиона „Капитан Кук“! Помислете все пак! Може да промените мнението си!
— Няма да стане — Пендълтън си тръгна.
— Почакайте! — обади се Кеслер. — Трябва да знаете още нещо!
Пендълтън спря.
— Кардинал Павелич!
— Какво му е?
— Също изчезна.
Пендълтън тичаше надолу по песъчливия склон към плажа Бонди Бийч. Чувстваше тежест в гърдите си. Беше 5.30. Спортният костюм бе плътно прилепнал към тялото му. На няколко пъти се прекачи на различни таксита, за да избяга от евентуални преследвачи. Последното попадна в задръстване близо до плажа, затова той плати на шофьора и се втурна навън.
Имаше толкова много причини за безпокойство. Не само опасността, която представляваше идването на Кеслер. Нито тревожната информация за изчезването на кардинала. Най-много се притесняваше да не би и баща му да бъде отвлечен като останалите. Трябваше да го предупреди навреме.
Позвъни от един уличен телефон близо до ботаническата градина, но никой не се обади — нито в магазина, нито в къщата край океана, където живееха с баща си. Помисли си, че помощникът му е затворил по-рано, въпреки че това никога не се бе случвало. Опита се да си внуши, че баща му още не се е прибрал от плажа, макар да знаеше, че той винаги се връща за новините в пет часа по телевизията. Малко по-късно отново позвъни в магазина. Този път чу автоматично предаваното стандартно съобщение, че линията е повредена. Почувства режеща болка в стомаха, сякаш бе погълнал натрошени стъкла.
Най-после стигна до пясъчната ивица и въпреки че стичащата се от челото му пот затрудняваше виждането му, погледна към редицата от сгради, построени край океана. Оттук би трябвало да различи своя магазин сред останалите — ресторанта на самообслужване, станцията за зареждане на моторници и будките за сувенири, но някакво хаотично суетене насам-натам скриваше всичко. Полицейски коли, огромна тълпа, пожарни, виещо се кълбо дим.
Усети кръвта да пулсира в слепоочията си. Разбута тълпата и се спусна към обгорелите останки от магазина. Санитарите откарваха покрито с чаршаф тяло към линейката. Като блъсна един полицай, който му викна да спре, Пендълтън дръпна чаршафа от лицето на трупа. То беше така обезобразено, че наподобяваше едновременно разтопен восък и смачкан хамбургер. Друг полицай се опита да го избута встрани, но Пендълтън яростно се освободи и хвана трупа за лявата ръка. Пръстите бяха обгорели, върху тях не се виждаше пръстен. Помощникът му не беше женен. А Пендълтън-баща, макар и вдовец, продължаваше да носи венчалната си халка.
Пендълтън престана да се съпротивлява на опитите да го изведат оттам.
— Мислех, че е баща ми.
— Какво общо имате с мястото? — запита го един полицай.
— Магазинът е моя собственост. Баща ми. Къде е?
— Открихме само една жертва. Щом това не е баща ви…
Пендълтън се изскубна и хукна, разбутвайки тълпата. „Трябва да стигна по-скоро до къщата!“ Дробовете му се пълнеха с лютив дим. Той се спусна край една полицейска кола, бързо премина покрай другите постройки и се заизкачва по песъчливия склон. Миризмата на обгоряла плът, която до преди малко чувстваше в ноздрите си, отстъпи място на вкуса на метал в устата му. Къщата се намираше на скалист склон на около четвърт миля от магазина. Това бе една модерна постройка от стъкло и секвоя, заобиколена от дървета, които я предпазваха от вятъра. Едва когато наближи, осъзна, че може би го грози опасност. Но това нямаше значение. Бързо влезе вътре през задната врата и се ослуша да чуе звука от телевизора в кухнята. Там баща му имаше навик да гледа телевизия, докато си пийва вино и приготвя вечерята. В кухнята цареше тишина, печката не работеше. Той извика баща си по име, но не получи отговор. Претърси цялата къща, но от него нямаше и следа.
Пендълтън грабна телефонния указател от спалнята на баща си, бързо откри номера на пансиона „Капитан Кук“ и набра.
— Моля, свържете ме с господин Кеслер.
— Един момент… Съжалявам, но господин Кеслер е напуснал пансиона.